Йон Колфер - Арктическият инцидент

Ето! Дупка. Дупката. За миг минаващата искра я освети. Артемис напипа джоба си като пиян гмуркач и измъкна оттам косъма на джуджето. Щеше ли да свърши работа? Нямаше причина този капак да има различен механизъм за заключване.

Артемис пъхна косъма в ключалката. Леко. Примижа срещу гела. Влизаше ли? Така му се стори. Беше сигурен на шестдесет процента. Би трябвало да е достатъчно.

Артемис завъртя косъма. Капакът се отвори. Представи си усмивката на Сламчо. „Това, момчето ми, е талант.“

Напълно възможно беше всичките му врагове в подземния свят да го чакат зад този капак с големи грозни оръжия, насочени към главата му. В този момент той не се тревожеше ни най-малко. Повече не можеше да понесе нито глътка разреден кислород, нито един болезнен шок по тялото си.

И така Артемис Фоул подаде глава в каска през дупката в тръбата. Включи визьора и с наслада пое глътката въздух, която можеше да се окаже последна. За късмет всички в помещението наблюдаваха екрана. Гледаха как приятелите му се борят за живота си. Те нямаха такъв късмет.

„Прекалено много са“ — каза си Бътлър, след като зави зад ъгъла и видя почти цялата армия на Бюа Кел да зарежда с нови батерии оръжията си.

Когато забелязаха Бътлър, гоблините започнаха да си мислят неща като „О, небеса, това е трол в дрехи“ или „Защо не слушах мама, като ми казваше да стоя настрана от бандите?“.

Изведнъж телохранителят се озова над главите им и полетя надолу. Приземи се като пословичния чувал с камъни, само че със значително по-голяма точност. Трима гоблини се простиха с живота, преди да са разбрали, че някой ги е ударил. Един се простреля в крака, а няколко други се престориха на припаднали.

Артемис наблюдаваше всичко на плазмения екран в контролната зала заедно с останалите присъстващи. За тях това бе истинско развлечение. Телевизия. Гоблинските генерали се кискаха и подскачаха, докато Бътлър разчистваше пътя от подчинените им. Но всичко това бе несъществено. В сградата имаше стотици гоблини и беше невъзможно да се стигне до тази стая.

Артемис разполагаше с няколко секунди да обмисли план за действие. Няколко секунди. А нямаше представа как да използва наличната технология. Огледа стените отдолу за нещо, което би могло да му свърши работа. Каквото и да е.

Ето. На малък екран встрани от главния компютър се виждаше Вихрогон. Затворен в кабината си в отдел „Операции“. Кентавърът сигурно кроеше план. Имаше достатъчно време на разположение, за да измисли нещо. Артемис знаеше, че още щом се покаже от тръбата, ще се превърне в мишена. Щяха да го убият без колебание.

Той се измъкна от тръбата и шумно пльосна на земята. Напоените с плазма дрехи му пречеха да стигне бързо до монитора. С крайчеца на окото си Артемис виждаше как присъстващите обръщат глави, как приближават, за да му препречат пътя. Не знаеше колко са.

Под екрана с Вихрогон имаше тънък микрофон. Артемис натисна копчето.

— Вихрогоне! — извика с дрезгав глас и върху компютъра тупнаха няколко капки желе. — Чуваш ли ме?

Кентавърът реагира мигновено.

— Фоул? Какво е станало с теб?

— Пет секунди, Вихрогоне. Трябва ми план или всички сме мъртви.

Вихрогон рязко кимна.

— Вече имам готов. Пусни ме на всички екрани.

— Какво? Как?

— Натисни бутона за конференции. Жълтия. Кръгче със стрелки навън, като слънце. Видя ли го?

Артемис го видя и го натисна. После нещо затисна него. Много болезнено.

Генерал Стълбус пръв забеляза съществото, което пльосна на пода от плазмената тръба. Какво беше това? Фея? Не. Не, небеса. Това беше човек.

— Вижте! — изкрещя той. — Кално създание!

Останалите не му обърнаха внимание, погълнати от спектакъла на екрана.

Но не и Мъх. Човек във вътрешния кабинет? Как беше възможно? Той стисна Стълбус за раменете.

— Убий го!

Този път всички генерали го чуха. Трябваше да убият някого. Без опасност за живота си. Щяха да го направят по старомодния начин: с нокти и огнени кълба.

Човекът отиде до един от компютрите и те го обкръжиха с провиснали от въодушевление езици. Слюний обърна човека с лице към тях, за да види какво го очаква.

Един по един генералите стиснаха огнени кълба в юмруците си и тръгнаха напред, готови да убиват. Но тогава нещо ги накара да забравят за ранения човек. На всички екрани се появи лицето на Мъх. И главният бос на Бюа Кел не остана очарован от чутото:

— Когато положението стане съвсем отчайващо, ще дам сигнал на Опал да върне на полицията контрола върху оръжията. Бюа Кел ще бъдат зашеметени, а ти ще понесеш вината за цялата бъркотия, ако дотогава оцелееш, в което се съмнявам…