Йон Колфер - Арктическият инцидент

Артемис се покатери, влезе в тръбата и си запроправя път към светлия кръг отгоре. Смрадта беше ужасна. Обувките му бяха съсипани и никакво химическо чистене не можеше да възстанови униформеното му сако от „Сейнт Бартълби“. Дано Сламчо наистина се нуждаеше от помощ.

Когато стигна до входа, Артемис завари Сламчо да се гърчи на пода с лице, изкривено от непресторена агония.

— Какво има? — попита той, след като свали каската и коленичи до джуджето.

— Имам запушване на червата — изръмжа джуджето; по космите на брадата му блестяха капчици пот. — Нещо твърдо. Не мога да го прокарам.

— Какво мога да направя? — попита Артемис, макар че изпитваше ужас от възможните отговори.

— Левият ми ботуш. Свали го.

— Ботуша? Ботуша ли каза?

— Да — изстена джуджето и от болката цялото му тяло се вдърви. — Свали го!

Артемис не можа да сдържи въздишката на облекчение. Боеше се, че ще бъде много по-лошо. Той сложи крака на джуджето в скута си и задърпа високия ботуш.

— Хубави ботуши — отбеляза.

— От „Родео Драйв“ — изпъшка Сламчо. — А сега, ако обичаш…

— Извинявай.

Ботушът се измъкна и отдолу се показа недотам изискан чорап с дупки на пръстите и закърпени места.

— Малкия пръст — каза Сламчо и затвори очи от болка.

— Какво да правя с малкия пръст?

— Стисни кокалчето. Силно.

Да стисне кокалчето. Сигурно беше нещо рефлекторно. Всяка част от тялото съответства на определена точка от стъпалото. То е клавиатурата на тялото, така да се каже. Използва се от векове в източната медицина.

— Добре. Щом настояваш.

Артемис хвана косматия пръст на Сламчо с палец и показалец. Може би беше плод на въображението му, но му се стори, че космите на джуджето се разделиха, за да му осигурят достъп до голата кожа.

— Стискай — каза Сламчо задъхан. — Защо не стискаш?

Артемис не стискаше, защото очите му се бяха събрали в една точка — лазерното дуло в средата на челото му.

Лейтенант Нил, който държеше оръжието, не можеше да повярва на късмета си. Собственоръчно бе заловил двама нарушители, а освен това беше разкрил дупката, през която бяха влезли. Кой казва, че да се влачиш най-отзад, за да избегнеш битката, няма своите предимства? Това беше неговата малка революция. Щеше да стане полковник, преди да е сменил третата си кожа.

— Станете — нареди той и избълва сини пламъци. Дори след преобразуване с електронния преводач езикът му звучеше гущерски.

Артемис се изправи бавно, като вдигна със себе си и крака на джуджето. Задният капак на Сламчовите панталони зейна.

— Какво му има всъщност? — попита Нил и се наведе, за да огледа по-отблизо.

— Изял е нещо — каза Артемис и стисна пръста на джуджето.

Последвалата експлозия събори гоблина на земята и той се затъркаля по коридора. Такава гледка не се виждаше всеки ден.

Сламчо скочи на крака.

— Благодаря, хлапе. Вече си мислех, че съм пътник. Трябва да съм глътнал нещо твърдо. Може би гранит или диамант.

Артемис кимна. Не беше си приготвил думи за случая.

— Тези гоблини са тъпи. Видя ли изражението на лицето му?

Артемис поклати глава. Все още не беше готов да говори.

— Искаш ли да го видиш?

Нетактичният хумор извади Артемис от вцепенението.

— Този гоблин… Едва ли е дошъл тук сам.

Сламчо закопча задния капак на панталоните си.

— Не. Току-що мина цял отряд. Този сигурно се е опитвал да избегне сражението. Типичен гоблин.

Артемис потърка слепоочията си. Все имаше някакъв начин да помогне на приятелите си. За Бога, та той беше показал най-високия резултат на тест за интелигентност в Европа.

— Сламчо, имам към теб важен въпрос.

— Предполагам, че съм ти длъжник, задето ми спаси кожата.

Артемис отпусна ръка на рамото на джуджето.

— Разбрах как си влязъл миналия път в лабораториите „Гномски“. Но не можеш да излезеш по същия път, магменият поток ще те опече. Как си успял да се измъкнеш?

Сламчо се усмихна.

— Много просто. Задействах алармата и си тръгнах облечен с полицейската униформа, с която бях влязъл.

Артемис се намръщи.

— Няма да свърши работа, трябва да има друг начин. Не може да няма.

ДНК-оръдията явно бяха извадени от строя. Кореноплод тъкмо започна да се настройва оптимистично, когато чу тропот от приближаващи ботуши.

— Д’Арвит. Добре, ясно. Вие двамата вървете. Аз ще ги задържа колкото може по-дълго.

— Не, началник — каза Бътлър. — Моите уважения, но имаме само едно оръжие, а аз мога да си служа с него по-добре от вас. Ще ги причакам зад ъгъла. Вие се опитайте да отворите вратата.