Йон Колфер - Арктическият инцидент

Първата мисъл на капитан Кафяво Водорасло беше за подчинените му.

— Тишина! — извика той и гласът му проряза хаоса. — Имаме ли загуби?

Командирите на отряди отговориха последователно, като потвърдиха, че няма жертви.

— Извадихме късмет — отбеляза един магьосник лечител. — В цялата сграда не е останала нито капка магия. Нямаме дори медицински пакети. Следващият повален офицер щеше да остане повален.

Риск насочи вниманието си към кабината. Погледът му беше сериозен.

Вихрогон деполяризира кварцовия прозорец и се обади на една от честотите:

— Хей, момчета! Аз нямам нищо общо с това. Мъх беше виновен. Аз спасих всички ви. Изпратих звукозапис до един мобилен телефон, което не беше лесно. Трябва да ми дадете медал.

Риск стисна юмрук.

— Да, Вихрогоне, излез от кабината и ела да ти дам медала.

Вихрогон не беше специалист по връзки с обществеността, но можеше да познае кога му отправят заплаха.

— О, не. Няма да изляза. Оставам тук, докато не се върне началникът Кореноплод. Той ще ви обясни всичко.

Кентавърът затъмни прозореца и се зае да провери за подслушващи устройства. Искаше да премахне всяка следа от Опал Гномски и да я изхвърли от системата. Параноик ли? Кой беше параноикът сега, Зеленика? Кой беше параноикът сега?

Полярното крайбрежие между Мурманск и Североморск беше превърнато в гробище за подводници на някогашния могъщ флот на Русия. Около сто ядрени подводници ръждясваха по множеството крайбрежни заливи и фиорди и единствено причудливият знак за опасност или небрежно блуждаещ патрул отпъждаха любопитните минувачи. Нощно време нямаше нужда да се вглеждате, за да забележите блясъка, или да се вслушвате, за да доловите бръмченето.

Една от тези подводници беше „Никодим“. Двадесетгодишна, клас „Тайфун“, с ръждясали тръби и пробит реактор. Нездравословна комбинация. И точно там мафиотският бос Бритва бе изпратил лакеите си, за да направят размяната на Артемис Фоул старши за откупа.

Михаил Васикин и Камар не бяха особено доволни от положението. От два дни се бяха заключили в капитанската каюта и не се съмняваха, че всяка минута скъсява живота им с години.

Васикин се изкашля.

— Чу ли това? Дробовете ми не са добре. От радиацията е, казвам ти.

— Това е направо смешно — избухна Камар. — Момчето на Фоул е на тринадесет години. На тринадесет! Та той е още бебе. Откъде едно дете ще намери пет милиона долара? Луда работа.

Васикин седна на койката си.

— Може и да не е. Чувал съм разни истории за това хлапе. Казват, че притежавал свръхестествени сили.

Камар изсумтя.

— Свръхестествени сили? Магия? Защо не си завреш главата в реактора, говориш като бабичка.

— Не, имам връзки в Интерпол. Те имат досие за това момче. Тринадесетгодишен с досие! Аз съм на тридесет и седем и все още нямам досие в Интерпол.

Руснакът изглеждаше разочарован.

— Досие! Каква магия има в това?

— Обаче моят познат разправя, че това момче Фоул е било забелязано в различни точки на света в един и същи ден. По едно и също време.

Камар не се впечатли.

— Този твой познат е по-голям страхливец от теб.

— Ако щеш вярвай. Само че ще имаме късмет, ако се измъкнем живи от тази проклета подводница. Независимо как.

Камар нахлупи кожена шапка на главата си.

— Добре. Да тръгваме. Време е.

— Най-после — въздъхна Васикин.

Двамата извадиха своя пленник от съседната каюта. Нямаше защо да се тревожат, че ще избяга. Нямаше как — без един крак и с чувал на главата. Васикин метна Фоул старши на рамо и се заизкачва по стълбите към командния пункт на кораба.

Камар използва радиостанция, за да се свърже с подкреплението. Сред заледените храсти и снежните преспи се криеха стотина престъпници. Огънчетата от цигарите им светеха в нощта като светулки.

— Угасете цигарите, идиоти! — изсъска той на отворената честота. — Почти полунощ е. Фоул може да дойде всяка секунда. Помнете, никой да не стреля, преди да съм дал нареждане. После всички да стрелят.

Камар почти дочу съскането на стотината цигарени угарки в снега. Сто души. Операцията беше скъпа. Но пак бе капка в морето на фона на двадесетте процента, обещани от Бритва.

Откъдето и да дойдеше момчето Фоул, щеше да попадне под смъртоносен кръстосан огън. Нямаше спасение нито за него, нито за баща му, а Камар и Васикин щяха да чакат на сигурно място, в стоманената кула на командния пункт.