Джо Аберкромби - Малка омраза

— Лео! Лео! Лео!

„В битката мъжът открива себе си.“ Беше опиянен. Изгаряше. Почувства се като крал. Не, като бог . За това е предопределен.

— Победа! — изрева Лео и вдигна над главата си окървавената сабя и плененото знаме на северняците.

Мътните да го вземат, има ли по-хубаво усещане на света от това?

В губернаторската шатра се водеше друг вид война. Война на търпение и на пресметливост, на умислено сбърчени чела, снабдителни линии и карти, ужасно много карти. Честно казано, подобни войни бяха под достойнството на Лео.

Опиянението от победата му първо подгизна порядъчно в проливния дъжд по мъчителния път от долината, после заглъхна подобаващо под натиска на противните болежки от десетките синини и драскотини и накрая почти издъхна, пронизано от ледения поглед, с който майката на Лео го дари, докато влизаше в шатрата ѝ, придружен от Джин Бързея и Юранд.

Когато влезе, тя разговаряше с рицар вестител. Мъжът беше изненадващо висок, толкова, че трябваше да се прегърби и наведе глава, за да я погледне в очите.

— … моля, предайте на Негово Величество, че правим всичко по силите си да удържаме настъплението на северняците, но Уфрит падна, наложи се да отстъпим. Нападнаха от три страни, превъзхождаха ни значително по численост, докато ние все още мобилизираме войските си. Кажете му, че се нуждаем… не, че го умолявам да изпрати подкрепления.

— Разбира се, лейди губернатор. — Рицарят вестител кимна на Лео, докато минаваше покрай него. — Поздравления за победата ви, лорд Брок.

— Не ни е притрябвала проклетата помощ на краля! — сопна се Лео в мига, в който покривалото на входа на шатрата се спусна зад рицаря вестител. — Сами ще смажем псетата на Калдер Черния! — Изненада се колко немощно прозвуча гласът му под мокрото платнище на шатрата. Нищо общо с това как се носеше допреди малко на бойното поле.

— Хм. — Майка му се подпря на юмруци върху масата и се вторачи в картите. Мъртвите му бяха свидетели, понякога си мислеше, че обича проклетите карти повече от него. — Ако ще водим битки в името на краля, нормално е да очакваме кралски подкрепления.

— Трябваше да ги видиш как хукнаха ! — Проклятие, как е възможно, къде отиде цялата му самоувереност? Допреди малко можеше да се втурне сам срещу дузина тежковъоръжени северняци и окото му нямаше да мигне, а сега една жена с изящна шия и посивяваща коса изстиска и последната му капка смелост. — Редиците им се разкъсаха преди дори да сме ги достигнали! Взехме няколко дузини пленници… — Лео погледна към Юранд, но в очите му видя само колебание и съмнение, гледаше го с онзи поглед, с който казваше, че не е съгласен. Точно както го погледна и преди нападението. — Фермата… е отново… в наши ръце… и…

Майка му го изчака търпеливо да довърши пелтеченето си и се обърна към приятелите му:

— Благодаря, Юранд. Убедена съм, че си направил всичко възможно да го разубедиш. На теб също, Бързей. Синът ми не може да се надява на по-верни приятели, аз на по-смели воини.

Джин стовари тежка длан на рамото на Лео:

— Всъщност Лео предвождаше напа…

— Можете да си вървите.

Джин се почеса по брадата и на лицето му се изписа глуповато изражение. От воинския му ентусиазъм в долината не беше останала и следа. Юранд направи една измъчена гримаса и сви рамене:

— Разбира се, лейди Финри. — И двамата с Джин се изнизаха послушно от шатрата и оставиха Лео, който чоплеше ли, чоплеше крайчеца на плененото знаме.

Майка му изчака търпеливо неловкото мълчание да си свърши работата, преди да стовари присъдата.

— Глупак такъв.

Естествено, Лео го очакваше, но все пак го заболя.

— Защо, защото всъщност влязох в битка?

— Не, заради това кога влезе в битка, а също как.

— Истинският водач е винаги най-отпред и в средата! — В момента, в който го каза, осъзна, че звучи точно като героите от глупавите истории, които така обичаше.

— Знаеш ли кой също е винаги най-отпред и в средата? — Попита майка му. — Мъртъвците. И двамата знаем, че не си глупак, Лео. Защо се правиш на такъв? — Тя поклати невярващо глава. — Не трябваше да оставям баща ти да те изпрати да живееш при Кучето. Всичко, което си научил в Уфрит, е невъздържаност, глупави песни и детинско преклонение пред главорезите в тях. Трябваше вместо това да те изпратя в Адуа. Естествено, певческите ти умения нямаше да са на такава висота, но поне щеше да се научиш на малко пресметливост.

— Име време за пресметливост и време за действие !