Джо Аберкромби - Малка омраза

— Можеше да им дадеш възможност да…

— Да какво? Да те пратят при пръстта? Или да те закарат при Стаур Здрачния? Тогава прежулянето на мокрите панталони щеше да ти е най-малката грижа, на това момче му се носи отвратителна слава. — Тя хвана крака на възрастния мъж, завлече тялото му в шубрака отстрани на пътеката, после захвърли отгоре му падналото на земята копие. — Или смяташе да ги поканим да танцуват с нас из гората, да закичим цветя в косите си и да ги омаем: аз със сладки приказки, а ти с хубавата ти усмивка?

Риккъ изплю сока на дървесната гъба и се загледа в попиващата в земята кръв около пронизаната с нож глава на младока.

— Съмнявам се, че усмивката ми е способна на такива чудеса, а че приказките ти не са, и съмнение нямам.

— Ми значи освен да ги убием, какъв друг избор имахме? Проблемът ти е, че си цялата едно голямо сърце. — Изърн заби кльощав показалец в гърдата на Риккъ.

— Ау! — Риккъ отстъпи заднешком и постави ръка напряко на гърдите си. — Боли!

— Ъхъ, от горе до долу си цялата сърце. Затова чувстваш и най-лекото убождане. Трябва да го вкамениш това сърце. — Изърн стовари юмрук върху гърдите си и огърлицата от кости изтрака. — Безскрупулността е качество, на което луната се усмихва. — И сякаш да докаже и на дела, тя се наведе, сграбчи тялото на младока и го завлече безцеремонно в храстите. — Водачът трябва да е корав и безмилостен, за да не се налага хората му да бъдат такива.

— Водач на какво — смотолеви Риккъ и разтърка гърдата си. В този момент подуши дима, същата миризма като във видението ѝ. Без да осъзнае как, хукна по пътеката.

— Ей! — викна зад гърба ѝ Изърн с пълна уста. Беше натъпкала в нея парче сушено месо, което току-що бе открила в кесията на кръста на здравеняка с брадата. — Имам нужда от помощ с голямото копеле!

— Не — шептеше Риккъ при всяка крачка. Миризмата на дим се усилваше, а с нея и тревогата. — Не, не, не.

Изскочи от гората, направи, олюлявайки се, още една-две крачки и спря. Лъкът увисна в омалялата ѝ ръка.

Утринната мъгла се беше отдръпнала и тя виждаше ясно цялото поле от прясно засети ниви до Уфрит, сгушен в прегръдката на сивите му стени от една страна и тази на сивото море от другата. Уфрит с тронната зала на баща ѝ и обраслата, неподдържана градина зад нея. Добрият стар, скучен Уфрит, където бе родена и израснала. И сега той гореше. Точно както във видението ѝ. Големият стълб дим се виеше в небето и вятърът го отнасяше към бурното море.

— Мътните да го вземат — прошепна дрезгаво тя.

Изърн се зададе с небрежна походка откъм гората, преметнала копието през раменете си, нахилена до уши.

— Знаеш какво означава това, нали?

— Война? — прошепна Риккъ ужасена.

— А, да, това също. — Изърн махна пренебрежително с ръка. — Но по-важното е, че се оказах права! — Тя плесна така здраво Риккъ по рамото, че едва не я събори по очи. — Имаш дългото око!

„В битката — казваше бащата на Лео — мъжът открива себе си.“ Северняците тъкмо се обръщаха да побегнат, когато конят му се вряза с грохот в редицата им.

Стовари секирата си в шлема на един и от силата на замаха и устрема на коня почти му откъсна главата. Оголил зъби, замахна от другата си страна, зърна за миг опулено лице и в следващия миг острието на секирата му го разполови. Полетяха пръски кръв, хвръкнаха тъмни струи във въздуха.

Сега други ездачи връхлетяха северняците и ги пометоха като парцалени кукли. Един от конете бе пронизан в главата от копие, а ездачът му излетя от седлото и се преметна презглава.

Нечие копие се пръсна на парчета и Лео извърна рязко глава, усети как една от треските изчатка в шлема му. Светът се беше свил до тесния, подскачащ процеп на визьора на шлема му и размазаните в него измъчени лица, проблясъци на метал и борещи се тела. Крясъците и писъците на хора и коне се извиваха в умопомрачително кресчендо.

Отпред изникна кон, останал без ездач, с подмятащи се във въздуха стремена, и изви рязко встрани. Конят на Ритър. Позна го по жълтото покривало под седлото. Върхът на нечие копие се вряза в малкия щит на ръката на Лео и почти го събори от седлото. Острието се плъзна с писък на метал надолу и се отплесна от бронята на бедрото му.

Той стисна здраво юздите и обузда пръхтящия си, подскачащ нагоре кон. Продължи да млати като обезумял със секирата: отляво, отдясно, пак отляво и пак отдясно. Устата му беше изкривена до болка в огромна усмивка. Стовари секирата си върху нечий щит с черна вълча глава на него, срита в гърдите един северняк и той залитна силно назад. В следващия момент отнякъде проблесна мечът на Барнива и му отсече ръката.