Джо Аберкромби: Малка омраза

— Видения — промърмори под нос. — Определено проклятия.

Изърн се изкатери по стръмния бряг с подгизналите панталони на Риккъ в ръка.

— Чисти като сълза! Сега единствената воня, която ще се носи от теб, ще е тази на буйна младост и горчиво разочарование.

— Ти, Изърн-и-Файл, ще ми говориш за воня?

Изърн вдигна кльощава, покрита с татуировки ръка, помириса подмишницата си и кимна доволно:

— Добър, неподправен, женствен аромат, така обичан от луната. Ако малко миризма те притеснява, избрала си грешния спътник.

Риккъ понечи да изплюе сока от дървесната гъба, но оплеска нещата и повечето плюнка потече по брадичката ѝ.

— Ако си мислиш, че съм избирала каквото и да е от това тук, явно си напълно побъркана.

— Така казваха за тате.

— Той си беше луд за връзване, ти самата непрекъснато го повтаряш!

— Е, за един луд, за друг забележителен. Нужно ли е да ти напомням, че ти самата си далеч от каквото минава за нормален човек? Този път така рита, че ботушите ти насмалко да хвръкнат във въздуха. Май по-добре занапред да те връзвам, че да не си разцепиш кратуната и да свършиш като брат ми Брейт. Малоумен е, точи лиги, но да знаеш, поне не се насира в гащите.

— Много ти благодаря за това последното.

— Нямаш грижи. — Изърн събра палец и показалец на двете си ръце, допря върховете на пръстите и погледна през дупката към слънцето. — Трябваше да сме тръгнали вече. Велики дела ни чакат днес. Или долни, кой знае. — Тя хвърли панталоните в скута на Риккъ. — Хайде, обличай се.

— Така, мокри? Ще ми прежуля ужасно.

— Ще ти прежуля? — Изърн изсумтя презрително. — Това ли ти е най-големият проблем?

— Главата ми ще се пръсне, чак зъбите ми тръпнат от болка. — Риккъ искаше да изкрещи думите, но знаеше колко повече ще я заболи от това, и се задоволи с жално скимтене. — Не ми трябват повече дребни несгоди.

— Животът е върволица от дребни несгоди, момиче! Ако не са те, как ще знаеш, че си жива ? — И Изърн се изсмя отново с пълно гърло, плесна жизнерадостно Риккъ по рамото и тя залитна силно настрани. — Върви с лъснал на показ бял задник, щом така предпочиташ, но ще вървиш.

— Проклятие — промърмори намусена Риккъ, докато намъкваше мокрите панталони. — Определено проклятие.

— Значи… наистина мислиш, че имам дългото око?

Изърн крачеше през гората с обичайната си широка крачка и Риккъ колкото и да се стараеше, постоянно се оказваше изостанала зад нея.

— Мислиш ли, че иначе щях да си пилея усилията с теб?

— Не — въздъхна Риккъ, — предполагам, че не. Само дето… в песните това е нещо, което вещици, магуси и други мъдреци използват, за да прозрат в мъглата на бъдещето. А не нещо, което спохожда идиоти като мен, кара ги да се търкалят по земята и да се насират в гащите.

— В случай че не си забелязала, странстващите певци обичат да украсяват нещата. Хубави неща се случват в песните, вярно, но предимно на мъдрите вещици и тям подобни, на идиотите, които се насират в гащите — не чак толкова.

Риккъ нямаше как да не се съгласи с това.

— Също така, ако наистина имаш дългото око, то не е проста работа. Насила не можеш го отвори. Трябва да го прикоткваш. — Погъделичка Риккъ под брадичката и тя извърна рязко глава. — Да го заведеш до светите места, където стоят древните камъни, и да го огрее луната. И въпреки това окото ще види каквото си поиска и когато си поиска.

— Уфрит в пламъци обаче? — Колкото повече се отдалечаваха от Височините и колкото повече приближаваха до дома, толкова повече се усилваха тревогите на Риккъ от видяното. Мъртвите ѝ бяха свидетели, невинаги беше щастлива в Уфрит, но при всички положения не искаше да го вижда в пламъци. — Как ли ще се стигне дотам?

— Малко невнимание с огъня за готвене ще свърши работа. — Изърн извърна очи и я погледна. — От друга страна, ако питаш мен, в Севера обикновено войната е причината градовете да избухнат в пламъци.

— Война?

— Това е, когато битката се разрасне толкова, че почти никой не излиза незасегнат от нея.

— Знам какво означава проклетата дума. — Страхът и тревогата се загнездиха между плешките на Риккъ така здраво, че колкото и да кършеше рамене, не можа да се отърси от тях. — Но в Севера цари мир, откакто се помня.

— Тате казваше, че мирът е времето, когато мъдрият се подготвя за война.

— Баща ти беше напълно изперкал.

— А твоят татко какво казва? Малцина са по̀ с всичкия си от Кучето.

Риккъ разкърши рамене. Не помогна.

— Той казва: „Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото“.