Джо Аберкромби - Малка омраза

— За едни луда, за други забележителна.

— Би било много мило от твоя страна, ако прибереш лъка — каза възрастният мъж.

— Така си ми харесва. — Опашата лъжа. Дървото беше станало лепкаво в дланта ѝ, рамото ѝ започваше да боли от напрежението да държи тетивата наполовина опъната, а треперенето на тила ѝ започваше да се усилва и заплашваше всеки един момент да се спусне по ръката ѝ и да се превърне в подобаващ гърч, при който със сигурност щеше да изпусне стрелата.

Изглежда, младокът имаше още по-малко вяра и от нея, че тя ще успее да удържи стрелата. Той се сниши зад щита и взе да наднича нервно над металния кант. Едва в този момент Риккъ забеляза какво беше нарисувано на него.

— Имаш вълк на щита си — каза тя.

— Знака на Стаур Здрачния — изръмжа здравенякът и в тона му се прокрадна горделива нотка. И на неговия щит имаше изрисуван вълк, само дето боята беше така надрана и олющена, че беше останал почти на голо дърво.

— Хора на Здрачния сте значи? — Страхът се загнезди в стомаха на Риккъ. — Какво търсите по тия места?

— Дошли сме да сложим край на Кучето и свитата му от гъзоблизци, да върнем Уфрит обратно в Севера, където му е мястото.

Кокалчетата на пръстите на Риккъ побеляха от стискане на лъка. Страхът се оттегли да направи място на гнева.

— Как пък не, мамка му!

— Вече се случва. — Възрастният мъж сви рамене. — Нямаш избор, момиче, трябва да решиш само дали да се издигнеш с победителите, или да отидеш при пръстта с победените.

— Здрачния е най-великия боец на света, отстъпва само на Кървавия Девет! — добави възторжено младокът. — Той ще превземе обратно Англанд и ще изхвърли Съюза от Севера!

— Съюза? — Риккъ сведе поглед към нескопосано изрисуваната вълча глава на недодялания щит. — Вълкът погълна слънцето — прошепна тя.

— Тая е напълно побъркана. — Едрият мъж с брадата пристъпи напред. — Сега по-добре хвърли лъ… — От гърлото му се откъсна продължителен стон, ризата на гърдите му щръкна и от нея лъсна върхът на стоманено острие. — Оо — добави той и се свлече на колене.

Младокът се обърна да побегне. Стрелата на Риккъ се заби в гърба му точно под плешката.

Той извърна глава и я погледна озадачено, все едно не беше сигурен дали тя умишлено пусна стрелата, или просто я изпусна по невнимание.

Проблесна метал и главата на възрастния мъж се лашна напред, когато острието на копието на Изърн се заби в шията му. Той изпусна своето копие и посегна немощно с ръка към нея.

— Шшшт. — Изърн перна ръката му настрани, издърпа рязко копието и след острието му хвръкна тъмночервена струя кръв. Мъжът се строполи на земята, започна да се търкаля, притискаше длани върху огромната рана на шията си в опит да спре рукналата кръв. Опитваше се да каже нещо, но тъкмо успееше да изплюе кръвта от устата си, и тя се напълваше отново. Накрая спря да мърда.

— Ти ги уби. — Риккъ усети как я облива гореща вълна. Забеляза няколко ситни пръски кръв по опакото на ръката си. Едрият мъжага лежеше неподвижно на земята, ризата му беше цялата подгизнала от кръв.

— Този го уби ти — отвърна Изърн. Младокът беше паднал на колене, скимтеше жално при всеки дъх и драпаше безпомощно през рамо към щръкналата от гърба му стрела. И ако пръстите му някак успееха да достигнат стрелата, тогава какво, зачуди се Риккъ и установи, че няма никаква представа. Сигурно и той нямаше представа. Май в този момент само Изърн бе способна да разсъждава трезво. Тя се наведе и небрежно изтегли ножа от колана на младока. — Надявах се да му задам няколко въпроса, но се съмнявам, че ще може да ми отговори с тая стрела в гърба.

Сякаш в подкрепа на думите ѝ младокът изкашля кръвта от устата си в шепа и се вторачи в Риккъ. Изглеждаше някак засегнат, все едно бе накърнила и чувствата му.

— Е, какво пък, човек не може да има всичко на този свят. — Риккъ подскочи като ужилена при острия звук, с който острието на ножа се вкопа в черепа на момчето. То изви гръб, падна заднешком и единият му крак зарита във въздуха. Така ли изглеждаше и тя по време на припадъците си? Накрая кракът спря и Риккъ усети космите на ръката ѝ да настръхват. За пръв път виждаше човек да умира пред очите ѝ. И всичко стана така бързо, не знаеше какво да мисли.

— Не изглеждаха чак толкова лоши — каза тя.

— За момиче с амбициите да прозре в мъглата на бъдещето, имаш забележителния талант да пропускаш ставащото току под носа ти. — Изърн вече беше клекнала, забила върха на езика си в дупката, останала на мястото на един от липсващите ѝ зъби, и тършуваше из джобовете на възрастния мъж. — Изчакаш ли да започнат да изглеждат лоши, значи си чакала прекалено дълго.