Джо Аберкромби - Малка омраза

Риккъ изруга при поредния опит на калта да изсули един от ботушите ѝ.

— Можеше поне да се изкачим малко по-нагоре.

Изърн се почеса по носа и направи такава досадна физиономия, все едно по-голяма глупост не беше чувала.

— А кой мислиш си прекарва приятно там горе, в подножието на пътя?

Риккъ се намуси и премести с език топчето дървесна гъба зад долната си устна:

— Съгледвачите на Стаур Здрачния.

— И тези на Скейл Желязната ръка, и тези на Калдер Черния. И тъй като те са плъпнали по билото и високите склонове като бълхи по дънер, какво остава за нас?

Риккъ плесна поредното насекомо, пропълзяло по опакото на ръката ѝ:

— Тук долу, на дъното на долината, при трънака, калта и проклетите кръвопийци.

— Ооо, човек ще си каже, че една вражеска армия, нахлула в земите на твоя баща, ти утежнява живота, а? Свикнала си да гледаш на света като на безопасно местенце. А виждаш ли, сега си заобиколена от опасности, така ли, момичето ми? Е, време е да започнеш да се държиш подобаващо. — И Изърн се промуши през храсталака ловко и безшумно като змия и остави Риккъ да се влачи след нея и да ругае под нос.

Досега се беше мислила за доста калена в живота на открито, но в настоящата компания се чувстваше като пълен дръвник, който никога не е излизал зад градските стени. Изърн-и-Файл знае всеки път и пътека, така се говореше за нея. Познаваше света като опакото на ръката си, повече и от татко ѝ. Риккъ беше научила повече от нея през последните две седмици, отколкото от онзи празноглав преподавател от Съюза, който я мъчи в продължение на цяла година в Остенхорм. Сега знаеше как да построи заслон от папрати. Как да залага капани за зайци, пък било то неуспешни. Как да се ориентира за посоката само по това от коя страна на дънерите расте мъх. Как да разпознава по шума на стъпките дали човек или животно приближава през гората.

Някои говореха, че Изърн е вещица, и несъмнено тя имаше и вида, и нрава на такава, но за беда нямаше магията, с която да направи храна от камъни и блатна вода. За беда.

Слънцето се скри зад билата на хълмовете, в долината стана още по-студено от преди и те се завряха в пролуките между скалите и се сгушиха една в друга да се топлят, а навън вятърът се усили и ситният ръмеж премина в леден дъжд.

— Мислиш ли, че можеш да намериш в цялата тази проклета долина една суха съчка за огън? — прошепна Риккъ, докато търкаше побелелите си, влажни длани и духаше в тях, като напразно се опитваше да ги сгрее. Пъхна ги под мишниците си, но вместо да се стоплят, те само я накараха да затрепери повече от студ.

Изърн беше клекнала над мешката с неизбежно изтъняващите им провизии и докато тършуваше вътре, приличаше на скъперник над торба злато.

— Дори и да можех — отвърна тя, — нямаше да го направя. Димът ще привлече преследвачи.

— Ще мръзнем значи — каза Риккъ с изтъняло гласче.

Риккъ знаеше какво говорят за нея хората, и сигурно бяха прави, сигурно не беше съвсем наред с главата, но очите ѝ не пропускаха нищо. Въпреки сумрака и бързите движения на чевръстите пръсти на Изърн тя знаеше, че планинката изяждаше по-малко от половината на това, което подаваше на нея. Виждаше го и беше благодарна. Искаше ѝ се да имаше куража да откаже, да настоява за справедлива подялба, но мътните го взели, колко гладна беше. Натъпка сушеното парче месо в устата си и го погълна с такава скорост, че дори не забеляза как е глътнала и топчето дървесна гъба.

Докато осмукваше и последните частички благодат от полепналия по зъбите ѝ мухлясал хляб, установи, че мислеше за момчето, което простреля. Спомни си, че имаше от онези боядисани парчета плат на кльощавия си врат, които майките връзваха на синовете си, за да им топли. И объркания му, изпълнен с възмущение поглед, отправен към нея. Може би беше същият, с който тя гледаше децата, които ѝ се присмиваха след всеки припадък.

— Аз убих онова момче. — Риккъ подсмръкна шумно и се изхрачи на земята.

— Ъхъ. — Изърн отряза парченце дървесна гъба и го натика под устната си. — Уби го подобаващо и така ограби завинаги всички, които са го познавали, лиши света от чудесата, които щеше да сътвори, ако беше оживял.

Риккъ замига неразбиращо:

— Всъщност ти му заби ножа в главата!

— Това беше проява на милост. С твоята стрела в гърба го чакаше бавна и мъчителна смърт.

Риккъ установи, че неволно е протегнала ръка зад гърба си и опитва да напипа с палец мястото, където се заби стрелата ѝ, но не успява. Точно като него.