Джо Аберкромби - Малка омраза

— Разбирам — прошепна Лео.

— Добре. Тогава дай заповед за напускане на фермата и се изтегли на запад, преди Стаур Здрачния да е настъпил с основните си части.

— Но ако отстъпя… значи Ритър умря напразно. Как ще изглежда това в очите на хората, ако отстъпя?

Тя се изправи:

— Като женска слабост и нерешителност, да се надяваме. Тогава горещите глави на Севера вероятно ще надделеят и ще потеглят срещу нас с всичките си части и огромни усмивки на мъжествените си лица и когато подкрепленията от краля пристигнат, ние ще сме готови и ще ги направим на парчета.

Лео заби поглед в земята и усети сълзата да се търкулва по бузата му:

— Разбирам.

Майка му заговори тихо и спокойно:

— Постъпи прибързано, необмислено, но показа голяма смелост и… за радост или беда, мъжете се възхищават на хора с такава смелост. Няма да отрека, че ни е нужен повод за празнуване. Ти разкървави носа на Стаур Здрачния. Великите воини се палят бързо, а гневните мъже допускат грешки. — Тя постави нещо в отпуснатите му ръце. Знамето на Здрачния, с черната вълча глава на него. — Баща ти щеше да се гордее със смелостта ти, Лео. Сега накарай и мен да се гордея с теб, като покажеш мъдрост и здрав разум.

Лео затътри крака към изхода на шатрата, прегърбил рамене под тежестта на бронята, можеше да се закълне, че тежеше трижди повече, отколкото на влизане. Ритър го нямаше и нямаше да се върне. Беше оставил невзрачната си жена да плаче безутешно край огнището. Убиха го собствената му лоялност и суетата на Лео. Убит от небрежността на Лео. И невежеството на Лео.

— Мътните да го вземат. — Опита да изтрие сълзите си с опакото на ръката, но бронираната ръкавица не свърши работа. Крайчецът на плененото знаме се оказа по-добър избор за целта.

„В битката мъжът открива себе си.“ Лео замръзна на място пред входа на шатрата. Имаше чувството, че цял полк се беше строил в полумесец отпред.

— Ура за Лео дан Брок! — изрева Глоуард, сграбчи китката на Лео в огромната си лапа и я вдигна победоносно нагоре. — Младия лъв!

— Младия лъв! — Викът на Барнива се извиси над скандирането на мъжете. — Лео дан Брок!

— Опитах да те предупредя. — Прошепна в ухото му Юранд. — Тя ти подкастри крилцата, нали?

— Напълно заслужено — отвърна Лео и успя да докара нещо като усмивка на лицето си. Не можеше да отрече, че сега всички се нуждаеха от макар и малък повод за празнуване.

И мъжете не го разочароваха, виковете им се усилиха, когато той вдигна над главата си парцаливото знаме на врага. Антоп пристъпи наперено и подкани с вдигане на ръце за още овации. Един от войниците, очевидно вече пиян, смъкна панталони и под одобрителните крясъци на останалите изложи на показ голия си задник в посока север. После залитна и се просна на земята, което предизвика бурен смях. Глоуард и Барнива сграбчиха Лео и го вдигнаха на раменете си. Юранд постави юмруци на хълбоците си и извъртя с досада очи.

Дъждът беше спрял и слънцето проблясваше в лъскавите брони и наточените остриета, стопляше грейналите усмивки по лицата.

Не беше лесно човек да не се почувства някак по-леко.

Снегът се беше стопил и оставил света студен и неприветлив. Ледената киша, която минаваше за земя, се просмукваше в ботушите на Риккъ и покриваше с пръски окаляните крачоли на мокрите ѝ панталони. Студените капчуци от черните клони не спираха да мокрят провисналата ѝ коса, подгизналото наметало, стичаха се по вечно сърбящия гръб. Мокрото отгоре се срещаше с мокрото отдолу в областта на колана, който беше пристегнат с още една поредна дупка в резултат на това, че за последните три дни, откакто уби онова момче и видя дома си да гори, не беше яла почти нищо.

Поне нямаше накъде по-лошо да става. Или поне така си казваше.

— Щеше да е добре да сме на пътя — изропта Риккъ, докато се опитваше да освободи крака си от ноктите на трънака, и в резултат успя само да се сдобие с повече драскотини.

Изърн имаше неестествената способност винаги да намира сухо място в тресавището, където да стъпи. Риккъ имаше чувството, че тя можеше да прекоси езеро, подскачайки по листата на водните лилии, и дори подметките ѝ да не се намокрят.

— И кой мислиш припка небрежно по пътя сега, мм?

— Хората на Стаур Здрачния — отвърна посърнала Риккъ.

— Ъхъ, а също тези на чичо му Скейл Желязната ръка и тези на татко му, Калдер Черния. Тръните може и да издраскат нежната ти, мека като пух кожичка, но драскотините им няма да са нищо в сравнение с тези от мечовете на ония на пътя.