Джо Аберкромби - Малка омраза

— Но никога не е времето за прибързаност, Лео. Нито пък за суета.

— Мамка му, аз спечелих !

— Какво точно спечели? Никому ненужна ферма в някаква безполезна долина? Това беше просто разузнавателен отряд и сега врагът знае с какви сили разполагаме. — Тя изсумтя огорчено и насочи отново вниманието си към картите. — Или по-скоро с какви сили не разполагаме.

— Плених знаме. — Погледна парчето плат в ръцете си и осъзна каква жалка картинка е всъщност, зле съшито, вързано за нещо по-близо до откършен клон, отколкото до подобаващ за целта прът. Как въобще си беше въобразил, че е възможно Стаур Здрачния лично да язди под това знаме?

— Имаме знамена в излишък — отвърна майка му. — Това, което не ни достига, са мъже, които да вървят под тях. Може би следващия път, като решиш да влизаш в битка, ще се върнеш с подкрепление от няколко полка вместо с парцал.

— Мътните го взели, майко, как да ти угодя…

— Като слушаш какво ти се казва. Като се учиш от онези, които знаят повече. Бъди смел, разбира се, но не прибързвай. И най-важното, гледай да не те убият! Винаги си знаел как да ми угодиш, Лео, но винаги избираш да угодиш на себе си.

— Не разбираш! Ти не си… — Лео размаха отчаяно ръка в търсене на точната дума и както винаги се провали в намирането ѝ. — Мъж! — Добави накрая, осъзнавайки колко глупаво звучи това.

Майка му повдигна озадачено вежди:

— Ако някога съм страдала от заблуди или съмнения по въпроса, те бяха развенчани в момента, в който те изтиках от утробата си. Имаш ли престава колко тежеше, когато се роди? Пробвай някой път да изсереш наковалня, в продължение на два дни, пък после ела ми кажи как е минало.

— Мътните го взели, майко! Имам предвид, че хората се възхищават и следват определен тип мъже и…

— Както твоят приятел Ритър се възхищаваше на теб?

Споменът за останалия без ездач кон изникна като изневиделица. Осъзна, че не си спомняше лицето на Ритър измежду това на хората си, скандиращи след победата. Осъзна, че до момента дори не се беше сетил за него.

— Той знаеше рисковете — изграчи задавено Лео, внезапно обзет от тревога. — Той избра да се бие. С гордост влезе в битката!

— Така е. Заради огъня, който гори в душата, Лео. Огънят, който вдъхновява хората да те следват. Баща ти също го имаше. Той е дар, но с такъв дар вървят отговорности. Хората поставят живота си в ръцете ти.

И както непокътнатият сняг се стопява и оставя на показ скритите досега гнилоч и кал, гордостта на Лео отстъпи и направи път на грозната вина.

— Ще отида да го видя. — Лео се обърна и тръгна към изхода на шатрата, препъвайки се в разкопчания ремък на една от броните на крака си. — Той е при… ранените?

Изражението на лицето на майка му омекна и това засили тревогите на Лео.

— Той е при мъртвите, Лео. — Тя замълча и в шатрата стана тихо, само вятърът шумолеше в платнището на входа. — Съжалявам.

Без трупове няма слава. Лео се стовари тежко на един от сгъваемите столове и плененото знаме изтропа на пода в краката му.

— Той каза, че е по-добре да те изчакаме — промърмори Лео и в мислите му изникна тревожното лице на Ритър, докато гледаше надолу към долината. — Юранд също. А аз им казах, че ако искат, могат да останат отзад при жените… и да изчакат, докато мъжете приключат с битката.

— Постъпил си, както си мислел, че е редно — промърмори майка му. — Взел си решение на момента.

— Той има жена… — Лео си спомни сватбата. Проклятие, как ѝ беше името. Имаше изпито лице и немощна брадичка. Младоженецът определено изглеждаше по-красив от двама им. После танцуваха зле, а Джин Бързея изкрещя на северняшки, че се надявал за благото на булката Ритър да го бива повече с оная работа, отколкото в танците. И Лео избухна в такъв смях, че едва не повърна на масата. Сега не му беше до смях. Но вероятността да повърне беше същата. — Мътните го взели… той има дете .

— Ще им пиша.

— Каква полза от писмо? — Лео усети сълзите му да напират. — Ще им дам къщата ми! В Остенхорм!

— Сигурен ли си?

— За какво ми е на мен къща? Аз така или иначе съм почти постоянно на седлото.

— Имаш огромно сърце, Лео. — Майка му клекна пред него. — Понякога си мисля, че е прекалено голямо. — Бледите ѝ ръце изглеждаха така мънички в бронираните му ръкавици, но въпреки това бяха по-силни от неговите. — Имаш всички заложби на велик водач, но не можеш да оставиш всяка емоция да те води за носа. Понякога битката се печели от по-смелия, но войната винаги се печели от по-умния. Разбираш това, нали?