Ли Бардуго - Падение и подем

Строихме се пред вратите. Двамата с Аппарат излязохме начело, свещениците стражи и Гриша се строиха в боен ред зад нас; телата на загиналите бяха носени от техните събратя.

— Владим — казах, — отвори вратите.

Щом той понечи да отключи, Мал зае мястото си редом с мен.

— Откъде знаеше, че ще успея да призова светлината? — попитах само с дъх.

Той ме погледна и тънка усмивка докосна устните му.

— Въпрос на вяра.

Вратите се затвориха. Протегнах ръце и светлината избухна в скалните коридори. Сред хората, изпълнили тунелите, се надигна вик. Онези, които още не бяха коленичили, паднаха на колене и вълна от изречени в хор молитви плисна насреща ми.

— Говори — подхвърлих през рамо към Аппарат, докато обливах богомолците в сиянието на светлината. — И гледай да го направиш както се полага.

— Днес станахме свидетели на велико изпитание — побърза да обяви той, — но нашата светица излезе от него още по-силна отпреди. Мракът проникна в това свято място…

— Аз го видях! — провикна се един от свещениците стражи. — Сенките плъзнаха по стените…

— Колкото до това… — промърмори Мал.

— По-късно.

— Но те бяха надмогнати — продължи Аппарат — така, както винаги са били побеждавани. С вяра!

Пристъпих напред.

— И със сила! — И отново накарах светлината да засияе ярко из скалните пасажи подобно на ослепителен водопад. Много от тези хора никога не бяха виждали докъде се простира моята сила. Сега някои плачеха и аз чух да произнасят името ми, заглушено от виковете: „Санкта! Санкта!“.

Докато предвождах Аппарат и свещениците стражи през Бялата катедрала, умът ми трескаво работеше, претегляйки всички възможности. Владим вървеше пред нас и се грижеше заповедите ми да бъдат изпълнени.

Най-накрая имахме шанс да се отървем от това място. Но какво щеше да стане, ако напуснехме Бялата катедрала? Така се разделях с цяла една армия, оставяйки я в ръцете на Аппарат. Въпреки това нямах голям избор. Трябваше да изляза на повърхността. Трябваше ми жар-птица.

Мал прати Тамар да събере останалите Солдат Сол и да потърси още годно огнестрелно оръжие. В най-добрия случай влиянието ми върху свещениците стражи беше съвсем крехко. В случай на безредици трябваше да имаме готово оръжие, а аз се надявах, че мога да разчитам на верността на моите воини на слънцето.

Лично съпроводих Аппарат до неговите покои, Мал и Толя ни следваха.

Пред вратата се обърнах към свещеника.

— След час ще изпълним заедно богослужението. Тази вечер аз и моите Гриша поемаме на път и ти няма да се възпротивиш на нашето заминаване.

— Сол королева — изшушна Аппарат, — настойчиво моля да не се връщаш толкова скоро на повърхността. Не се знае къде точно се намира Тъмнейший в момента. Момчето на Ланцов има едва шепа съюзници…

— Аз съм негов съюзник.

— Той те изостави в Малкия дворец.

— Той оцеля, попе. Това би трябвало да проумееш. — Намерението на Николай бе да отведе Багра и семейството си на безопасно място, после да се върне и да се включи в боя. Можех само да се надявам, че е успял да го направи и че слуховете за хаоса, който той всяваше по северната граница, са истина.

— Остави ги двамата да се обезсилят един друг, виж накъде духа вятърът…

— Дължа на Николай Ланцов много повече.

— Предаността ли те води към него? Или пък алчността? — притисна ме Аппарат. — Муските от незапомнени времена чакат да бъдат събрани заедно, а ти не можеш да изтърпиш още няколко месеца.

Стиснах челюсти при тази мисъл. Не знаех какво точно ме тегли напред — дали беше жаждата за възмездие, или някаква по-висша цел; дали бе копнежът по жар-птица, или приятелството към Николай. Но това сега нямаше голямо значение.

— Тази война е и моя — казах. — Нямам намерение да се стаявам като гущер под камък.

— Умолявам те да се вслушаш в моите думи. Не съм сторил нищо престъпно, само ти служа предано.

— Също толкова предано, колкото служеше и на царя ли? Или както на Тъмнейший?

— Аз съм гласът на народа. А той не е посочил нито царете Ланцов, нито Тъмнейший. Хората избраха теб за своя светица и ще продължат да те обичат и като тяхна царица.

Даже звукът на тези думи предизвика отегчение у мен.

Погледнах през рамо към Мал и Толя, които чакаха на почтително разстояние.

— Вярваш ли го? — обърнах се към свещеника. Този въпрос не ми даваше мира още от деня, когато разбрах от него, че основава нов култ. — Наистина ли ме мислиш за светица?