Ли Бардуго - Падение и подем

„Не е зле — помислих си мрачно — като за първо осакатяване на човек.“

После освободих силата, благодарна, че всичко е свършило.

— Сторено е.

Владим сведе поглед към гърдите си и върху лицето му разцъфна блажена усмивка. „Той има трапчинки — помислих си стъписана. — Трапчинки и ужасяващ белег, който ще носи до живот.“

— Благодаря ти, Сол королева.

— Стани — заповядах му.

Той се изправи и сведе сияещия си поглед към мен, а от очите му още струяха сълзи.

Аппарат понечи да се изправи.

— Стой на място — озъбих се и усетих как яростта отново ме завладява. Той беше причината да дамгосам този младеж. Той беше причината други двама да лежат мъртви, а кръвта им да дави лукови люспи и обелки от моркови.

Сведох поглед към него. Изкушавах се да му отнема живота и завинаги да се отърва. Това обаче би било непростима глупост. Сега си бях спечелила страхопочитанието на неколцина войници, но кой знае какъв хаос щеше да се отприщи, ако убиех Аппарат. „И въпреки това го желаеш“ — обади се някакъв глас в главата ми. Като отплата за месеците, прекарани под земята; заради страха и униженията; заради всеки пропилян напразно ден тук долу, вместо да преследваш жар-птица и да мъстиш на Тъмнейший.

Той явно прочете по погледа ми какво мисля.

— Санкта Алина, единственото ми желание беше ти да си в безопасност, за да си отново непокътната и в добро здраве — треперливо проговори.

„Тогава смятай, че молитвите ти са чути.“ Ако го бях казала гласно, щеше да е лъжа. Точно сега не се чувствах нито непокътната, нито в добро здраве.

— Попе — рекох, — занапред ще предлагаш убежище на всички, които се нуждаят от него, не само на онези, които почитат Светицата на слънцето.

Той разтърси глава.

— Сигурността на Бялата катедрала…

— Ако не тук, тогава на някое друго място. Направи си сметката.

Той си пое въздух.

— Разбира се.

— И повече никакви деца войници.

— Ако верните нам пожелаят да се сражават…

— Ти си на колене пред мен — прекъснах го. — Ние не водим преговори.

Устните му изтъняха, но след миг той заби брада в гърдите си в знак на съгласие.

Огледах стоящите около себе си.

— Всички вие сте свидетели на моята воля. — После се обърнах към един от стражите. — Дай ми пушката си.

Той ми я връчи без миг колебание. С известно задоволство видях как Аппарат втрещено ококори очи, но веднага след това връчих пушката на Женя, а после поисках и една сабя за Давид, макар да знаех, че едва ли ще има голяма полза от нея. Зоя и Надя стояха готови всеки момент да призоват силата си, а Мал и близнаците вече бяха добре въоръжени.

— Стани — казах на Аппарат. — И нека помежду ни има мир. Днес станахме свидетели и на други чудеса.

Той се надигна.

— Ще благословиш нашето начинание — прошепнах в ухото му, докато го прегръщах. — И ще следваш моите заповеди. В противен случай ще те разполовя и ще пръсна частите ти из Долината. Ясно?

Той преглътна мъчително и кимна.

Имах нужда да помисля, но нямаше за кога. Сега трябваше да отворим вратите и да дадем обяснение на хората за убитите стражи и експлозията.

— Погрижете се за мъртвите — обърнах се към един от свещениците стражи. — Вземаме ги с нас. Те имат ли… семейства?

— Ние сме тяхното семейство — отвърна Владим.

Следващите ми думи се отнасяха за всички присъстващи:

— Съберете преданите нам, които са в Бялата катедрала, и ги доведете в голямата пещера. Ще им говоря след час. Владим, щом излезем от Котлето, освободи останалите Гриша и ги отведи в моите покои.

Той докосна белега върху гърдите си в знак на почит.

— Санкта Алина.

Огледах бегло насиненото лице на Мал.

— Женя, заеми се с него. Надя…

— Аз ще имам грижата — обади се Тамар, която вече попиваше кръвта по устните на Надя с кърпа, накисната във врялата вода на един от готварските казани. — Извини ме, задето ти го причиних — чух я да казва.

Надя се усмихна.

— Трябваше да изглежда достоверно. Освен това бъди сигурна, че ще ти го върна.

— Ще видим тая работа — отвърна Тамар.

Огледах останалите Гриша в техните окаляни и размъкнати кафтани. Нямаше да представляваме особено внушителна гледка.

— Толя, Тамар, Мал, вие тръгвате с мен и Аппарат. — Снижих глас. — Опитайте се да изглеждате самоуверени и… царствени.

— Имам един въпрос… — започна Зоя.

— Аз имам стотина, но ще трябва да почакат. Не искам тълпата отвън да се превърне в сган. — Погледнах към Аппарат. Почувствах мрачен порив да го унизя, да го принудя да се влачи по корем пред мен като отплата за дългите ми седмици подчинение под земята. Грозни, глупави мисли. Това сигурно щеше да ми донесе известно удовлетворение, но на каква цена? Затова си поех дълбоко дъх и продължих: — Всички останали да се смесят със свещениците стражи. Това ще бъде знак за нашия съюз.