Ли Бардуго - Престол и щурм

Ужасяваше ме докъде се простират очакванията на пилигримите към мен.

Те вярваха, че съм се завърнала да спася Равка от нейните врагове, от „Долината на смъртната сянка“, от Тъмнейший, от нищетата, от глада, от болни крака и от комарите — изобщо от всичко, което им пречеше в живота. Молеха да ги благословя, да ги изцеря, а аз можех единствено да призовавам светлината, да им махам от седлото на коня и да протягам ръка, която да целуват. Всичко това беше част от зрелището, замислено от Николай.

Пилигримите се стичаха не само да ме зърнат, но и да ме следват от тук нататък. Присъединяваха се към царската процесия и опърпаното им множество набъбваше с всеки изминал ден. Вървяха след нас от град на град, нощуваха направо из разораната угар и правеха нощни бдения, за да се молят за моето добруване и за избавлението на Равка. Съвсем скоро щяха да надхвърлят по численост солдатите на Николай.

— Това е дело на Аппарат — оплаках се на Тамар една вечер, докато се хранехме. Отседнали бяхме за през нощта в някакъв крайпътен хан. През прозорците виждах огньовете на пилигримите, на които си приготвяха вечеря, и дочувах да пеят народни песни. — Тези хора сега трябваше да са си у дома, да обработват земята и да отглеждат децата си, а не да вървят подир някаква набедена светица.

Тамар побутна настрани един прегорял картоф.

— Мама казваше, че силата на Гриша е божествен дар — отвърна тя.

— Ти вярваш ли й?

— Не мога да намеря по-добро обяснение за това.

Оставих вилицата.

— Тамар, ние не притежаваме божествен дар. Силата на Гриша е нещо, с което си се родила, същото е като да имаш големи стъпала или глас на певец.

— Така говорят и в Шу. Вярват, че това е нещо, свързано с плътта; че е заровено дълбоко в сърцето или в далака; нещо, което може да се извади и да се подложи на дисекция. — Тя зарея поглед през прозореца към бивака на пилигримите. — Не ми се вярва обаче, че хората навън ще се съгласят с това.

— Само не казвай, че и ти ме мислиш за светица!

— Не е важно каква си, а какво можеш да направиш.

— Тамар…

— Според тези хора можеш да спасиш Равка — продължи тя. — Явно и ти го мислиш, иначе не би тръгнала към Ос Олта.

— Отивам в Ос Олта, за да събера отново Втора армия.

— И да откриеш третата муска, нали?

Едва не изпуснах вилицата.

— Говори по-тихо! — изцвъртях.

— Ние също видяхме Жития санктя.

Явно Щормхунд беше показал червената книжка на всички.

— Кой още знае? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.

— Няма да кажем на никого, Алина. Знаем какъв риск е това. — Чашата на Тамар беше оставила мокър кръг върху масата. Тя го размаза с пръст и продължи. — Знаеш ли, според някои хора първите светци до един са били Гриша.

— Кои са тия хора?

Тамар сви рамене.

— Стига им, че техните водачи са били отлъчени от църквата, а някои дори са изгорени на клада.

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Случило се е много отдавна. Не мога да разбера защо тази идея толкова гневи хората. Дори светците да са Гриша, това не прави делата им по-малко чудодейни.

Взех да се въртя неспокойно на стола.

— Аз не искам да съм светица, Тамар. Нито се опитвам да спася света. Просто търся начин да победя Тъмнейший.

Тамар изви едната си вежда.

— Възстановяване на Втора армия. Победа над Тъмнейший. Унищожаване на Долината. Освобождаване на Равка. Наречи го както искаш, но на мен това ми звучи също като да спасяваш света.

От нейните уста наистина прозвуча доста амбициозно.

Отпих глътка вино. Накиселяваше и изобщо не можеше да се сравнява с отбраните вина на борда на „Волкволни“.

— Мал се кани да предложи вас двамата с Толя за моя лична охрана.

Лицето на Тамар се озари от красива усмивка.

— Наистина ли?

— Вие и без това ме пазите, но ако ще ме охранявате денонощно, трябва да ми обещаете нещо.

— Само кажи — отвърна сияеща тя.

— Повече никакви разговори за светци.

Колкото повече растеше тълпата пилигрими, толкова по-трудна за овладяване ставаше. Скоро се наложи да се придвижвам единствено с каретата. Имаше дни, в които Мал ми правеше компания, но по-често предпочиташе да язди и да охранява каляската заедно с Толя и Тамар.

Макар да жадувах за присъствието му си давах сметка, че го прави за мое добро. Озовеше ли се затворен в тясното пространство, подобно на лакирано ковчеже за бижута, настроението му тутакси помръкваше.

Николай се присъединяваше към мен само ако влизахме или излизахме от някое селище, за да ни видят хората заедно. Непрекъснато дърдореше. В ума му постоянно се въртяха планове за нови изобретения — механизъм за павиране на шосета; нова напоителна система; лодка, която гребе сама. Той скицираше тези невиждани съоръжения върху първото попаднало му парче хартия, като заедно с това работеше и върху усъвършенствана версия на „Колибрито“.