Ли Бардуго - Престол и щурм

Гласът му внезапно секна. Почти беше опрял чело в челото на капера, но Щормхунд дори не мигна. Полковникът понечи да каже още нещо, после се отказа. Отстъпи крачка назад и огледа внимателно лицето на Щормхунд.

Наблюдавах как изражението му преминава от презрение към недоверие, но накрая го разпозна — в това не можеше да има съмнение.

Тогава рязко падна на едно коляно и сведе глава.

— Простете, Мой Царевич — каза със забит в земята поглед. — Добре сте дошли у дома.

Войниците се спогледаха смутено.

Щормхунд ги измери със студен оценяващ поглед. От него се излъчваше власт. През редиците премина трепет. После солдатите един по един започнаха да слизат от конете, да падат на едно коляно и да свеждат покорно глава пред него.

„О, вси светии!“

— Това трябва да е някаква шега — промърмори Мал.

Аз бях преследвала вълшебен елен, носех около китката си люспите на дракон, станах свидетел как цял един град беше погълнат от мрака, но това тук беше най-необикновеното нещо, което някога бях виждала. Сигурно беше поредната измама на Щормхунд, която най-вероятно щеше да ни отведе на бесилото.

Забих поглед в капера. Възможно ли е изобщо това? Съзнанието ми отказваше да го приеме, както и да намери някакво логично обяснение. Чувствах се твърде изтощена, изцедена от страхове и кошмари. Разрових паметта си за оскъдните сведения, които имах за двамата царски синове на Равка. По-големия бях мярнала за кратко и отдалече в Малкия дворец, но по-малкият не се беше вясвал в палата от години. Предполагаше се, че е заминал в странство я да чиракува при някой майстор оръжейник, я да учи занаят в някоя корабостроителница.

Или и двете едновременно.

Усетих как главата ми се замая. Сабачка, така Женя викаше на малкия царевич. Пале. „Той настояваше да отбие военната си служба в пехотата.“

Щормхунд. Хрътката на бурите. Вълкът на вълните. Сабачка. Това не можеше да е истина. Просто нямаше как да е истина!

— Станете — заповяда Щормхунд, или който там беше. Цялата му стойка и поведението му се бяха променили до неузнаваемост.

Войниците се изправиха и застанаха мирно.

— От дълго време не съм бил у дома — прогърмя гласът на капера, — но не се връщам с празни ръце.

Той отстъпи настрани и протегна ръка, сочейки към мен. Лицата на всички се обърнаха в очакване, жадни и нетърпеливи.

— Братя — продължи, — доведох Призоваващата слънцето обратно в Равка.

Тогава вече не се удържах. Хвърлих се напред и му забих един право в царската физиономия.

— Извади късмет, че не те застреляха още на място — гневно каза Мал.

Крачеше напред-назад из аскетично обзаведената шатра, една от малкото останали от лагера на Гриша край Крибирск. Величественият черен павилион на Тъмнейший беше съборен, а на негово място стоеше петно пожълтяла омачкана трева с пръснати по нея криви ръждясали пирони и трески от някогашния полиран дървен под.

Седнах край грубата маса и погледнах към входа, където стояха на стража Толя и Тамар. Дали обаче пазеха нас, или вардеха да не избягаме, в това вече не бях сигурна.

— Поне си струваше — отвърнах. — Пък и никой не би застрелял Призоваващата слънцето.

— Ама ти цапардоса самия Царевич, Алина. Предполагам, това също ще се добави в дългия списък с нашите престъпления.

Разтърсих натъртената си ръка. Кокалчетата на пръстите още ме наболяваха.

— Първо на първо, откъде може да сме сигурни, че наистина е Царевич? И второ, ти просто завиждаш.

— Естествено, че завиждам. Очаквах аз да съм този, който ще го фрасне. Но не в това е работата.

Когато нападнах Щормхунд, около нас се възцари пълен хаос. Единствено неговите светкавични заповеди и умението на Тамар да всява страх в тълпата ми спестиха оковаването, а и нещо по-лошо дори.

Щормхунд ни преведе лично през целия Крибирск, чак до военния гарнизон. Преди да ни остави в шатрата, се обърна и тихо каза:

— Само за едно ви моля — останете, докато не обясня всичко. Ако не ви хареса чутото, свободни сте да си вървите.

— Просто ей така? — попитах ехидно.

— Довери ми се.

— Всеки път, когато го кажеш, започвам да ти вярвам все по-малко — процедих.

Въпреки това двамата с Мал останахме, защото не знаехме какво да правим от тук нататък. Щормхунд нито ни окова, нито остави въоръжени до зъби стражи да ни пазят. На всичкото отгоре ни прати чисти сухи дрехи. Само от нас зависеше да се измъкнем от Толя и Тамар и да избягаме обратно през Долината. Там никой нямаше да ни преследва. После можеше да се появим на което и да е място по западното крайбрежие. Но къде щяхме да отидем след това? Щормхунд се беше преобразил, нашето положение обаче си оставаше все същото. Нямахме нито пари, нито съмишленици, а Тъмнейший продължаваше да ни преследва. Освен това никак не ми се връщаше в Долината, не и след случилото се на борда на „Колибрито“.