Ли Бардуго - Престол и щурм

— Добре съм — откликна той. Гласът му идваше някъде отляво. — Трябва да се махнем от тук.

Огледах се, но от Щормхунд нямаше и следа.

Докато се измъквахме от кокпита, разбитият кораб взе опасно да се накланя. Дочухме звук от сцепено дърво — една от мачтите не издържа и рухна в езерото под тежестта на платната.

Хвърлихме се във водата. Наложи се здравата да ритаме с крака и да махаме с ръце, защото езерото се опитваше да ни погълне ведно с кораба. Един от моряците се беше оплел във въжетата под водата и Мал се гмурна, за да му помогне. Едва не се разплаках от облекчение, когато главите и на двамата разцепиха повърхността.

Забелязах Толя и Тамар да гребат уверено, следвани от останалите от екипажа. Толя мъкнеше на буксир ранения Вихротворец. След него плуваше Щормхунд, подхванал през раменете изгубил съзнание моряк. Целта на всички ни беше някак да се доберем до сушата.

Натъртените ми крайници натежаха, теглени към дъното от мокрите дрехи. Най-сетне някак се добрахме до плитчините край брега. Измъкнахме се от водата и заджвакахме мъчително през тинята, обрасла с хлъзгави тръстики.

Накрая се намятахме изнемощели върху белия полумесец на пясъчния бряг. Лежах останала без дъх и си вслушвах в забравените делнични звуци на ранното утро: стърженето на щурците в тревата; зова на птиците някъде откъм леса; ниското и насечено квакане на жабите. Толя се беше заел да възстанови ранения Вихротворец. Караше го да свива пръстите един по един и да изпробва гъвкавостта на лакътя. Чух как Щормхунд извлече и последния от моряците на брега и го предаде на грижите на Тамар.

— Не диша — каза той, — а и пулс не усещам.

Насилих се да седна. Зад нас слънцето изгряваше. Лъчите му стоплиха гърба ми и позлатиха езерото и върхарите на дърветата. Тамар притискаше ръце към гърдите на моряка, впрегнала цялата си сила, за да изкара водата от дробовете му и да върне сърцето към живот. Минутите взеха да се точат бавно, а морякът продължаваше да лежи бездиханен на пясъка. Най-накрая рязко си пое дъх. Клепачите му трепнаха, той отвори очи и блъвна езерна вода върху предницата на ризата си.

Отдъхнах си. Една смърт по-малко на съвестта ми. Друг от екипажа внимателно опипваше гърдите си, проверявайки за счупени ребра. Напряко през челото на Мал зееше грозна рана. Затова пък всички бяхме налице. Оцеляхме.

Щормхунд нагази обратно в езерото. Застана до колене във водата, взрян в гладката повърхност, а полите на шинела му плуваха отзад. Освен дълбоката бразда, оставена от кораба на брега, по нищо друго не личеше, че „Колибрито“ някога го е имало.

Невредимата жена Вихротворец се нахвърли върху мен.

— Какво стана в Долината? — изсъска тя. — Кову едва не загина. Всички бяхме на косъм от смъртта.

— Не знам — отвърнах и опрях чело на коленете си.

Мал обгърна с ръка раменете ми, но аз нямах нужда от утеха. Исках някакво смислено обяснение за това, което бях видяла.

— Не знаеш, значи? — възкликна гневно тя.

— Не знам — повторих, стъписана от бликналия в думите ми гняв. — Не съм молила да ме завлекат в Долината, нито пък аз предизвиках волкрите. Защо не попиташ капитана си какво всъщност се случи?

— Тя има право — намеси се Щормхунд, газейки към брега. Пътьом сваляше опърпаните и станали безполезни ръкавици. — Трябваше по-отрано да я предупредя и не беше редно да нападаме гнездото.

Кой знае защо признатата вина на Щормхунд още повече ме ядоса. Но щом той си свали шапката и очилата, гневът ми се изпари и на негово място дойде пълен потрес.

Мал тутакси скочи на крака.

— Това пък какво е, по дяволите?! — изрече с нисък и заплашителен глас той.

Седях, неспособна да помръдна, а болката и изтощението се изпариха при невероятната гледка отпред. Не знаех какво е, но бях доволна, че и Мал го вижда. След случилото се в Долината вече нямах вяра на сетивата си.

Щормхунд въздъхна и прокара ръка по лицето си — лице на съвсем непознат човек. Брадичката беше загубила заострения си край. Носът все още имаше лека гърбица, но изобщо не приличаше на орловия клюн, който доскоро увенчаваше лицето му. Косата вече не беше с ръждивочервеникав оттенък, а тъмнозлатиста и късо подстригана по войнишки. Мътнозелените очи сега гледаха с бистър лешников поглед. Изглеждаше съвсем различно, но въпреки това несъмнено си беше Щормхунд.

„И е красив на всичкото отгоре“, помислих си с внезапно негодувание.

Само ние с Мал го зяпахме като поразени от гръм. Изглежда, останалите от екипажа изобщо не бяха изненадани.