Ли Бардуго - Престол и щурм

— Ясно, значи си имаш и Шивачка подръка — казах.

Щормхунд трепна.

— Аз не съм Шивачка — гневно се обади Толя.

— Разбира се, Толя, твоите дарби са в съвсем различно поприще — успокои го Щормхунд. — Теб най-много те бива в къде-къде по-достойното дело да умъртвяваш и осакатяваш.

— Защо ти е било това? — попитах, все още неспособна да свикна, че гласът на Щормхунд излиза от устата на напълно непознат.

— Жизненоважно беше Тъмнейший да не ме разпознае. Не ме е виждал от четиринайсетгодишен, но въпреки това не исках да рискувам.

— Кой си ти всъщност?! — попита вбесен Мал.

— Това е сложен въпрос.

— Напротив, съвсем прост е — прекъснах го, скачайки на крака. — Само се иска да кажеш истината, но май в това хич не те бива.

— А, не, и това го мога — отвърна Щормхунд, изсипвайки водата от ботушите си. — Просто не ми е най-силната страна.

— Щормхунд, имаш точно десет секунди да се обясниш — изръмжа Мал и тръгна към него, — или на Толя ще му се наложи да ти прави чисто ново лице.

В този момент Тамар скочи на крака.

— Някой приближава!

Всички млъкнахме заслушани. Звукът идваше иззад горичката, която ограждаше езерото: конски копита, много на брой; пращене и шумолене на прекършени клонки. През дърветата към нас приближаваше конница.

— Знаех си, че ще ни забележат — изпъшка Щормхунд. — Много време изгубихме в Долината. — После пак пресекливо въздъхна. — Само дето не си представях, че ще ме заварят с разбит кораб и екипаж, който прилича на издавени опосуми.

Много ми се искаше да го попитам какво точно си е представял, но не ми остана време.

Дърветата и храсталаците се разтвориха и група конници изскочиха на брега. Десет… двайсет… трийсет войници от Първа армия. Царски хора, въоръжени до зъби. Откъде се взеха изведнъж?

Не мислех, че след кървавата баня в Долината и разбиването на кораба има още нещо, което може да ме изплаши, но явно съм грешала. При мисълта какво чака Мал като дезертьор ме обзе паника. Дали щяха и двамата да ни арестуват като изменници? Пръстите ми взеха да треперят. Нямаше да допусна отново да ме вземат в плен.

— Кротко, Призоваващата — прошепна каперът. — Остави ме аз да уредя това.

— И защо точно ти, Щормхунд? Може би защото се справи толкова добре досега, а?

— Ще е по-разумно известно време да не ме наричаш така.

— Това пък защо? — изсъсках.

— Защото това не е моето име.

Конниците се заковаха в редица пред нас. Утринните лъчи се отразяваха в цевите на пушките и ножниците им. Младият капитан измъкна сабята си.

— В името на царя на Равка, хвърлете оръжието!

Щормхунд пристъпи напред, заставайки между конницата на противника и изнемощелия си екипаж. После вдигна ръце в знак, че се предава.

— Оръжието ни потъна в езерото. Не сме въоръжени.

Аз обаче знаех на какво са способни дори с голи ръце Щормхунд и близнаците, затова сериозно се усъмних в неговите думи.

— Доложи име и занятие — заповяда младичкият капитан.

Щормхунд бавно смъкна подгизналия си огромен шинел и го подаде на Толя.

По редиците на конницата премина тръпка на напрежение. Под шинела Щормхунд носеше униформата на равкански военен. Макар и цялата подгизнала, нямаше как да се сбъркат зеленикавият цвят и пиринчените копчета на Първа армия на Равка. Нито пък златният двуглав орел, знак за офицерски чин. Що за игрички си играеше каперът?!

Един възрастен мъж пришпори коня си през редиците, излезе напред и се обърна така, че да застане лице в лице с Щормхунд. Стъписана разпознах полковник Раевски, командващия на военния гарнизон при Крибирск. Нима се бяхме разбили толкова близо до града? Ето защо войниците бяха реагирали така светкавично.

— Представи се, хлапако! — заповяда полковникът. — Доложи име и занятие, преди да съм ти смъкнал униформата и да съм те провесил на най-високото дърво!

Щормхунд обаче дори не мигна. А когато заговори, в гласа му прозвуча достолепие, каквото не подозирах у него.

— Аз съм Николай Ланцов, майор от Двайсет и втори полк, войник от Царската армия, велик княз на Удова и втори син на Негово Царско Величество Александър III, вседържец на престола на двуглавия орел, нека да пребъде Той и Царството му.

Зяпнах. Редиците на конниците се люшнаха от изумление. Отнякъде се дочу нервно хихикане. Не знаех що за шега си прави този луд човек, но Раевски определено не изглеждаше никак развеселен. Той скочи от коня и метна юздите на най-близкия солдат.

— Я ме чуй, нагло пале такова — каза той, крачейки право към Щормхунд с ръка върху сабята, а чертите на обветреното му лице се изопнаха от ярост. — Николай Ланцов служеше под мое командване на северната граница и…