Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Как си, Ниджири? - попита тя, като наблегна едва забележимо върху името.

Той спря, но не се извърна към нея.

- Добре съм, Дже Калаве.

- Той… - Поколеба се и най-накрая не издържа: - Той ми липсва. Можеш ли да повярваш? Та ние не бяхме приятели. И въпреки това…

Ниджири се хвана за парапета.

- Някой ден и двамата ще го срещнем. Даже на теб може да се случи по-напред, ти си жена - способността ти да се ориентираш в Ина-Карек е по-голяма от моята. А и все още можеш да сънуваш.

Забравила бе това. Той вече беше истински Бирник и плащаше цената на своята сила.

- Съжалявам - промълви Сунанди. Не можеше да определи мъка ли долавя в неговия глас или примирение - и в двата случая имаше болка. Протегна колебливо ръка към рамото му. С какво би могла да помогне? Пръстите и едва докоснаха кожата, когато той се извърна светкавично и хвана ръката и.

- Недей да съжаляваш - каза Ниджири. Приближи опакото на дланта и до своята буза. Затвори за малко очи - вероятно си представи друга ръка вместо нейната. В този момент тя си помисли колко ли е самотен - никой не докосваше един Бирник, не и преднамерено. Те даваха утеха на другите, но собствената си болка носеха сами.

За изненада на Сунанди Ниджири отвори очи и се намръщи.

- Никога няма да го срещнеш при това положение. Защо не ме потърси? Знаеш, че мога да ти помогна.

И преди да попита за какво говори, той посегна към лицето и. Сунанди примигна инстинктивно и после усети допира на пръстите му до своите клепачи. Той трая само миг. Когато отвори очи, Ниджири бе кацнал върху парапета, лек като птица.

- Не ме викай повече - каза и той през рамо. - Нещата се променят прекалено бързо. Не бях прав, Дже Калаве, като казах, че не ни разбираш. Правиш го, доколкото е възможно за чужденец и подобре от всеки друг кисуатец. Затова ти прощавам, каквото и да сториш, принудена от Протекторите.

Докато Сунанди го гледаше вторачено и се опитваше да проумее казаното, той се изправи с лекота върху парапета, абсолютно безразличен към голямата височина. Хвана се за горния перваз и само с едно плавно движение прехвърли цялото си тяло надолу. А след това изчезна.

Едва когато се върна в леглото, Сунанди разбра какво бе сторил той. По-точно, разбра го на сутринта, когато се събуди в обятията на Анци, отпочинала и доволна, каквато не се бе чувствала при събуждане от години. Съпругът и я бе притиснал към себе си през нощта и сигурно я бе разбутал преди това. Но тя не се бе събудила нито веднъж.

- Не - каза Мни-ини.

Ханани бе свела глава и бе сгънала ръце пред себе си с обърнати надолу длани. Мни-ини, седнал на тапицирана пейка, за да разтрие болното си коляно, се намръщи, когато стана ясно, че момичето не възнамерява да си тръгне.

- Казах не, Ханани. - Той спусна свития си крак на пода, като намести с отривисто движение препаската си. - Хетава вече поднесе извинения на семейството на приносителя. Той ще бъде погребан в криптата на храма с почести, които са отредени единствено за Слуги на Хананджа. Да оставим нещата дотук.

- Смъртта на приносителя не бе по вина на Хетава - отвърна Ханани, забила поглед в гърдите му. В бледата светлина на утрото рубинената огърлица, отбелязваща неговия сан, наподобяваше капки кръв върху бледата му кожа.

Мни-ини потрепери и изправи снага. От зори до пладне Залата на Лечителите бе почти пуста, понеже работилите през нощта почиваха по това време, а останалите бяха заети с обичайните всекидневни дейности в Залата на Благослова или в Билковата зала. Малцината присъстващи по пейки и усамотени кътчета бяха дълбоко потънали в учение или разговор помежду си. Никой не поглеждаше Мни-ини и Ханани. При все това, Лечителят се озърна внимателно и чак тогава се наведе към момичето, за да и каже тихо:

- Нито пък по твоя, глупаче! Недей налива вода във воденицата на Йехами. Как искаш Съветът да повярва в твоите умения, ако самата ти не им се доверяваш?

Тя вдигна изненадан поглед към него.

- Не мисля, че съм неспособна, Мни-ини-братко. Как бих могла, след като съм обучена от теб?

- Защо ти е тогава да отиваш при семейството на приносителя?

Този въпрос си бе задавала самата Ханани цяла нощ, през дългите часове, прекарани в плач и молитва, преди най-накрая да се унесе в сън. Не бе сънувала, не получи отговор на молбите си за покой и разбиране. И на сутринта се събуди, завладяна от едничката мисъл да научи как е умрял Даю.

- Защото в момента няма покой за моята душа - отвърна тя. При тези думи Мни-ини се отдръпна и се намръщи. - А празнотата се изпълва със съмнения. Наистина ли накарах Даю прекалено рано да отиде твърде далеч? Дали този приносител не умря, защото възложих на дете работа за възрастен? Сам знаеш какво може да причини едно съмнение на наркомансията, Братко. Дори ако Съветникът не ми бе наложил възбрана, аз самата щях да откажа да практикувам Лечителство при това положение.