Ева Фёллер - Тайният портал

— Това ли беше? — попита напрегнато. — Опасността премина ли?

Отпуснах ръка и мълчаливо кимнах. Действително сърбежът беше престанал.

Въпреки това в мен остана чувство на леко безпокойство. Нещо като смътно предчувствие, че сърбежът искаше да ме предупреди за нещо повече от просто един фучащ колоездач. Отне известно време, докато успея да определя това неприятно чувство.

Чувството, че някой те следи.

Не казах на Себастиано за това, защото през останалата част от деня чувството изчезна, докато накрая не бях убедена, че е страничен ефект от всичкия стрес през изминалата нощ. Обиколихме пеша още няколко туристически забележителности в района — Уестминстърското абатство, Даунинг Стрийт 10, Конната гвардия и площад „Трафалгар“. Площадът ми беше познат, защото там, точно до паметника „Колоната на Нелсън“, се намираше най-големият портал за пътуване във времето, през който преди няколко дни бяхме преминали в 1813 година, за да спасим мистър Търнър и картините му. Естествено, по онова време Колоната на победата все още я нямаше, въпреки че няколко години по-рано адмирал Нелсън вече е бил спечелил величествената морска битка срещу французите.

Купихме си сладолед, седнахме на ограждението на фонтана и известно време гледахме пъстроцветното оживление на площада. Безразсъдно смел тип с карирани бермуди се покатери върху единия от огромните бронзови лъвове в основата на паметника и позира на приятелката си, която го снима от всички възможни ъгли. В далечината минаваха червените двуетажни автобуси, символът на Лондон, които бяха част от облика на града също като безкрайния, никога не секващ поток от туристи. Фонтанът бе обкръжен от хора, както и представлението малко по-надолу, което улични артисти изнасяха върху огромни велосипеди с едно колело. Навсякъде гъмжеше от хора, както бе в слънчев ден на площада „Сан Марко“ във Венеция.

Само на няколко крачки от нас се намираше порталът. Докато се взирах в мястото, сякаш усетих да ме полазва лека тръпка. Все пак докато някой от старите не го отвореше, порталът все едно не съществуваше. Но дори и когато работеше, не можеше да бъде забелязан от околните. Именно в това се състоеше уникалността на главните портали. Човек можеше — при условие че някой от старите присъстваше — посред бял ден и пред очите на всички да премине през него. Хората наоколо виждаха как изчезваш или се появяваш, но по никакъв начин не им се струваше странно, просто веднага забравяха за това.

В момента един тип с расти и сънлив вид стоеше точно на мястото, където се намираше порталът, и разлистваше начумерено пътеводителя си, което ми напомни, че на двама ни със Себастиано ни предстоеше мащабна програма за разглеждане на забележителности.

Тъй като и без това вече бяхме тук, бе удачно да посетим Националната галерия в съседство, където освен всичко останало можеха да бъдат разгледани картини на господин Търнър. Но бях прекалено скапана за поход през обширния музей, затова веднага се съгласих, когато Себастиано предложи да се върнем в хотела. Все пак и утре бе ден.

За вечеря ядохме в един индийски ресторант най-вкусното пиле с къри на всички времена. След това отскочихме до един пъб на брега на Темза. Седяхме на маса до прозореца, пиехме наливен „Гинес“ и разговаряхме. И през цялото време си мислех колко е странно — познавахме се вече от почти четири години и понякога ми се струваше, че е достатъчно само да се погледнем, за да знаем какво си мисли другият. Въпреки това темите ни за разговор никога не се изчерпваха. Също така можехме просто да седим заедно, без да си разменим и дума, и мълчанието нямаше да ни притесни. Чувството беше хубаво. Задушевно и приятно.

Но тази вечер разговаряхме. Например за Ванеса, която още от основното училище бе най-добрата ми приятелка. Не само че рождените ни дни бяха през два дена, но имахме и още много други общи неща, например и двете бяхме ужасно зле по математика и затова се наложи да повторим един клас. За съжаление, откакто живеех във Венеция, не се виждахме толкова често, защото след гимназията Ванеса бе останала да живее в родния ни град Франкфурт. Тя следваше там право и бе ужасно нещастна, най-вече откакто бе срещнала в университета онзи тип Мануел.

В пъба имаше безплатен интернет достъп и откакто бяхме дошли, ми бе изпратила най-малко десет съобщения, изливайки разочарованието от връзката си.

— Защо не му бие дузпата на този тип, щом като така я обижда? — попита Себастиано.