Ева Фёллер - Тайният портал

— Леле! — повторих аз. — Невероятно! Изглеждаш като истински мистър Дарси!

Той въздъхна.

— Какво ли не правя за тази работа!

Преди да потеглим, освободихме стаята. Ценните си вещи оставихме на съхранение в сейфа на хотела, а останалия багаж депозирахме в шкафче на гарата. От там си взехме такси до Трафалгар Скуеър. Въпреки ранния час там вече цареше обичайното оживление. Със старовремските ни костюми почти не се откроявахме, тъй като просторният площад бе предпочитана сцена за всевъзможни артисти и мимове. Човек постоянно се натъкваше на някой предрешен, който изнасяше представление на безбройните туристи.

Както бе уговорено, чакахме до колоната, на мястото където се намираше времевият портал. Себастиано свали цилиндъра и прокара пръсти през косата си, след което извади тежък златен джобен часовник и отвори капачето му.

— Почти девет — каза той.

Погледнах часовника.

— Много яка джаджа. Изглежда скъп. Някога при предишните си мисии получавал ли си такова нещо?

— Не.

— Странно. Имам предвид, че всичко… — посочих с ръка тоалетите ни —.. е толкова скъпо.

— Без съмнение. — Себастиано изглеждаше също толкова загрижен, колкото се чувствах и аз. — Нещо в тази мисия определено е по-различно от другите.

Двойка туристи минаха покрай нас и хвърлиха монета в цилиндъра на Себастиано.

— Прекрасни костюми — похвали ни жената. — Невероятно автентични. И толкова висококачествени!

Дори на напълно непознати хора им правеше впечатление. Вече беше станало ясно, че предстоящата мисия бе нещо повече от обикновено придружаване, тъй като за целта не беше нужно чак толкова да се изтупваме.

Тези придружавания — доста разкрасено определение за нещо, което в действителност представляваше отвличане — бяха част от пътуванията във времето, която изобщо не харесвах. С удоволствие се скатавах от тях и обикновено оставях Себастиано да се погрижи за тези случаи, тъй като ми се струваше депресиращо да завличам нищо неподозиращи хора във вече отминали столетия. При това те дори не разбираха, че биват отвлечени. Само в началото някои от тях бяха леко дезориентирани. За подобни случаи някой от нас, пазителите на времето, стоеше в очакване да ги придружи до новия им дом, който сякаш по магичен път изникваше в миналото, с всичко към него, както си му е редът — семейство, приятели, познати и дори домашни любимци. Сякаш винаги са принадлежали на това място, досегашният им живот биваше изцяло заличен от паметта им. Както и от паметта на всички, които ги познаваха.

Именно това най-много ме тормозеше в цялата история. Въпреки че никой не изпитваше загуба при изчезването на тези хора, те все пак имаха приятели и родители, които са ги обичали цял живот. И изведнъж те вече и не подозираха за съществуването им.

— Ето ги, идват насам — рече Себастиано.

Погледнах с любопитство към мъжа, който придружаваше Хосе. Значи, това беше мистър Стивънсън. Също като Хосе, и той носеше старомодни дрехи от началото на XIX век, но значително по-малко елегантни от моите и на Себастиано. Изглеждаше симпатичен, малко приличаше на Джордж Клуни, но доста по-млад от него и някак си унил, сякаш в последно време не му е било лесно. Според мен бе около трийсетгодишен. Имаше рунтави вежди, а косата му изглеждаше така, сякаш отдавна не е бил на фризьор.

Хосе беше споменал, че е инженер, и това в никакъв случай не беше случайно. Повечето хора, които закарвахме в миналото, бяха учени, преместени в по-ранна епоха, защото трябваше да изпълнят важна задача там. Обикновено правеха революционни открития или поставяха основите за нововъведение, което по някакъв начин беше от изключителна важност за прогреса. Това можеше да бъдат открития в областта на медицината, но също така и технически изследвания.

Каква ли задача очакваше мистър Стивънсън през 1813 година?

— Пристигнахме — обърна се Хосе към него. — Можете да спрете.

Мистър Стивънсън кимна механично.

— Разбира се.

Побиха ме тръпки. Хосе вече го бе обработил с пълна доза манипулация. Горкият човек. Бяха настъпили последните му минути в настоящето, съвсем скоро щеше да изчезне завинаги от тук. Със сигурност имаше семейство, което го обича. Преглътнах, защото приемах всичко прекалено навътре.

Хосе ме наблюдаваше.

— Разведен е. Няма деца. Родителите му са починали преди години. Той живее само за работата си.

— Обичам работата си повече от всичко — потвърди мистър Стивънсън, но изглеждаше леко замаян. — Тя е целият ми живот, тъй като нямам нищо друго.