Ева Фёллер - Тайният портал

— Ванеса не се чувства обидена, а смята, че той просто е казал истината.

— Казал й е, че е дебела!

— Е, да, но тя самата смята, че е дебела.

— Напълняла ли е, откакто я видяхме последния път?

— Доколкото знам, не е.

— Какъв размер дрехи носи? Четиридесет и четири?

— Точно така — потвърдих.

— Ето, значи, не е по-дебела от теб.

Зяпнах го.

— Какво точно имаш предвид? Моят номер е четиридесет и две!

Той ме изгледа стреснато.

— Нямам предвид, че ти…

— Пошегувах се — ухилих се насреща му.

Отвърна на усмивката ми по своя си неустоим маниер на латино ловър.

— Ако питаш мен, женските извивки никога не са в повече, гълъбче. Спокойно можеш да качиш някой и друг килограм.

Продължихме да се шегуваме, докато поредното съобщение от Ванеса не се появи на айфона ми.

Иска ми се да съм при вас и да се включа в следващата ви мисия. Не можеш ли да питаш онзи едноок тип, дали случайно не предлагат временна работа за през ваканцията?

— Определено беше грешка, че й разказа — каза Себастиано, който седеше до мен и също прочете съобщението.

— Тя е най-добрата ми приятелка, и без това нямаше да мога вечно да крия от нея. А и все нещо трябваше да й кажа след историята с диамантеното колие. Тя ме познава много добре, в никакъв случай нямаше да се хване на някоя лъжа.

Себастиано бе взел колието след едно забележително приключение в Париж през 1625 година. Не можех да го нося, защото бе прекалено ценно и впечатляващо, затова го бях скрила много добре. Или поне така си мислех, докато Ванеса не бе отворила фризера, за да вземе лед за голямото ни парти, което двете бяхме организирали миналата година по случай двайсетия ни рожден ден. Блестящото великолепие се бе озовало в ръцете й и принудена от обстоятелствата, трябваше да й дам едно-две обяснения.

— Може би наистина трябва да попитам Хосе дали не може да се включи — казах аз. — В крайна сметка навремето и ти си попаднал на работата като пазител на времето чрез приятел.

Пенг. Още едно съобщение от Ванеса.

Но всъщност нямам никакво време, защото Maнyел иска да отпътува за Ибиса вдругиден. Родителите му имат вила там. Ако не го придружа, отново няма да ми говори цяла седмица. А и без това съм напълно съсипана. Казах ли ти, че ме скъсаха на семестриалния изпит?

— С това въпросът е решен — каза Себастиано.

Написах на Ванеса нещо мило и я успокоих заради проваления изпит. За щастие, можеше да се яви пак. Ако изобщо го искаше. Вече на няколко пъти бе намеквала, че май е сбъркала с правото и евентуално би искала да се прехвърли на нещо, свързано с изкуство или мода.

Келнерът донесе по още една бира „Гинес“, но след половин чаша капитулирах и не можех да спра да се прозявам. Себастиано плати сметката и в лятната нощ тръгнахме пеша към хотела. Навсякъде фучаха превозни средства, беше почти толкова натоварено, колкото и през деня. Трябваше адски да внимаваме, защото всички коли прииждаха отдясно, вместо отляво. Огромни нарисувани стрелки върху платната — вероятно специално направени за туристите — обозначаваха накъде трябва да се погледне, преди да се пресече.

Вървяхме плътно прегърнати и по-късно заспахме по същия начин. Бях положила глава върху гърдите на Себастиано, заслушана в биенето на сърцето му. В този миг бях безкрайно щастлива.

В съня ми пропадах в дълбините на тъмна шахта. Не бързо, подобно на камък, а бавно като реещо се листо, подхвърляно насам-натам от въздушни течения, които не можех да контролирам. Знаех, че това не е реално, но въпреки това усещах студа, който ме обгръщаше от всички страни, както и плашещата безкрайност, към която се устремявах. Донякъде беше като пропадането на Алиса в Страната на чудесата, само дето там долу не ме очакваше приказен свят, а нещо много лошо. Нещо тъмно и зло, без тяло от плът и кръв, но въпреки това имащо нокти и рога, и остри зъби, и плющяща опашка. Не че можех да го видя. Но бях изпълнена с нещо като интуитивно знание, че подобно същество живееше в дълбините на времето, и ако пропадах достатъчно дълго, щях да го срещна.

Вече го приближавах, усещах това, без да мога да определя защо. Завладя ме ужасяващ страх и притисна гръдния ми кош, вече не можех да дишам. Събудих се, задъхана, копнееща за глътка въздух като някоя удавница. Себастиано ме прегърна.

— Ана?

— Всичко е наред — избълвах, сякаш за да успокоя и самата себе си.

— Мили боже, та ти трепериш!

— Гаден кошмар.

— Какво сънува?