Ева Фёллер - Тайният портал

Дойдох на себе си в странна, поклащаща се нагоре-надолу обкръжаваща среда — неонова светлина, мръсни и изрисувани каменни плочи. Себастиано ме държеше на ръце, видях загриженото му лице надвесено над мен. Носеше ме през нещо като тунел.

— Пусни ме долу, лошо ми е — успях да кажа, давейки се.

Остави ме да стъпя на крака тъкмо навреме. Изпразних стомаха си от съдържанието му (за щастие, не беше останало много), след което, простенвайки, се опитах да се ориентирам. Примигах невярващо, когато осъзнах, че не сме сами. В продължение на около десет метра лежаха почти толкова човешки тела на земята, загърнати в спални чували или мръсни одеяла. На безмилостно ярката светлина видях проскубани коси и тук-там някое бледо лице.

— Къде се намираме? — попитах ужасено.

— В подлез.

— Какво правят тези типове тук?

— Пренощуват. — Себастиано понечи отново да ме вдигне, но аз отказах.

— Мога да вървя. Къде е Хосе?

— Върна се обратно. — Себастиано изглеждаше загрижен. — Сигурна ли си, че можеш да вървиш сама?

— Напълно.

Но все пак чувствах краката си нестабилни и той трябваше да ме подкрепя, докато вървях. Внимателно се придвижвахме покрай редицата спящи бездомници. Когато почти бяхме достигнали края на подлеза, един от мъжете се събуди и ни изгледа с мътни очи.

— Имате ли нещо за пиене? — изфъфли той. — Или нек’ви пари?

— За съжаление, нямаме, приятел — отговори му Себастиано.

— Окей, хубафф ден.

Бездомникът се обърна на другата страна и отново заспа. Изглежда, старовремското ни облекло не го впечатли. Също както и шофьора на таксито, в което малко след това се качихме. Не бяхме удостоени с повече от един бегъл поглед. Намирахме се в Лондон. Тук се разхождаха прекалено много хора с необичайни дрехи, за да може облеклото ни да смути някого.

Пътувахме през центъра към Уестминстър, където бе нашият хотел. Аз изчаках в таксито, докато Себастиано набързо се качи до стаята ни и взе пари, за да платим на шофьора, който веднага след това ни откара до най-близката клиника. Там след кратко обяснение един преуморен от работа лекар ме върза към кислородна маска и ми включи система. Налагаше се да остана легнала на легло и да си почивам.

— Толкова съм уморена — измърморих, но тъй като имах маска върху лицето, никой не разбра.

Докато се унасях, чух Себастиано да разказва на сестрата някаква история за парти с костюми и пожар в кухнята, която ми прозвуча толкова правдоподобно, че замалко и аз да повярвам.

Когато отново се събудих, беше посред бял ден и се чувствах значително по-добре. Кашлицата почти си бе отишла, гаденето бе изчезнало, а главоболието се изчерпваше до леко опъване в областта на слепоочията. Каквото и да имаше в системата, много ми бе помогнало. Лекарят ме прегледа набързо и после подписа документите за изписването ми. Определено се чувствах много по-добре. Но Себастиано изглеждаше отпаднал и недоспал. С часове бе седял до леглото ми и бе бдял над съня ми.

Върнахме се обратно в хотела, изхвърлихме в кофата мръсните ни и опушени старовремски дрехи, взехме си продължителен душ и поспахме още няколко часа. След това се чувствах като новородена и гладна като вълк. Облякохме си чисти дрехи и отидохме в заведението за бързо хранене зад ъгъла. Поръчахме си салата и сандвичи, а за десерт си взех едно вкусно брауни, което си топвах в топло кафе с мляко.

— Жалко, че още утре трябва да отпътуваме за вкъщи — въздъхнах с уста, пълна със сладкиш.

— Малка промяна в плана. Ще останем още няколко дни.

— Но нашият полет е утре сутринта!

Себастиано поклати глава.

— Именно в това се състои промяната в плана. Точно преди да се върне обратно, Хосе каза да го изчакаме. Трябва да изпълним една задача.

— Каква?

— Не уточни. Но звучеше… спешно. — Докато го казваше, Себастиано изглеждаше сериозен.

Мислено вече бях направила някои предположения на какво би могло да се дължи потайността на Хосе, но не ми бяха хрумнали смислени идеи. Явно и при Себастиано положението беше същото.

— Наистина нямам и бегла представа какво се случва там, но съм убеден, че става дума за нещо голямо.

— Той каза ли кога ще се върне? — попитах аз.

— Спомена, че след два-три дни.

— Хм. Ама че новини. — Които след по-внимателно обмисляне не ми се сториха чак толкова лоши. Разбира се, малко се притеснявах каква ли ще е следващата задача, която ще ни натресе Хосе, но виждах и положителната страна на ситуацията: можехме да си изкараме няколко прекрасни дни тук!