Ева Фёллер - Тайният портал

— Ето го и моя очарователен млад джентълмен! Приключи ли с молитвите? Какво ще кажеш за едно кратко сладко рандеву?

При тази жизнерадостна, произнесена леко завалено покана, Джери сведе глава, след което се обърна бавно към нас. Виждате ли ?! — сякаш казваха обвинително очите му.

Отново се разкашлях, този път по-силно, с което привлякох вниманието на Моли. Тя бързо подмина Джери и се отправи към мен.

— О, какво бедно създание! Изглеждаш ужасно! Толкова мръсна и занемарена! А си и болна, така ли? Туберкулозата ли те е сграбчила в лапите си? Затова ли търсиш божията милост нощем? — Тя хвърли поглед към гледащия втренчено Исус над олтара и мимоходом се прекръсти. — Господи, моля те, излекувай това момиче от туберкулозата! — каза и ме изгледа изучаващо. — Хубавка си. И не си чак толкова изпосталяла, колкото ми се стори на пръв поглед. — Тя хвана покрития ми с пепел ръкав и потърка дантелата между пръстите си. — Някога това е била хубава рокля. Кой ти я подари? — И чак тогава забеляза Хосе и Себастиано. — Кои са тези типове? — Тя присви очи. Изведнъж ръката й се скри между гънките на роклята й и се появи отново, стиснала пистолет. — Вие, мошеници такива, какво сте намислили да правите с това бедно, изтормозено дете? — (Всъщност тя не каза мошеници , а нещо много неприлично, което не бива да се повтаря и което накара дори Себастиано да трепне.)

Тя размаха дулото на пистолета, който изглеждаше доста голям и застрашителен.

— По-добре свали ръката си от колана с оръжията, приятелче, иначе ще ти пръсна черепа.

Себастиано послушно отпусна ръка.

Недоверието на Моли ясно се усещаше, когато огледа преценяващо Хосе.

— Кой си ти? Приличаш на проклет испански пират. Да не би вие двамата да се канехте да отвлечете бедното девойче на някой кораб и да го продадете скъпо на някой от онези перверзни ориенталски господари на хареми?

— Жено, имате богата фантазия.

— Всичко е наред — рекох аз. — Това са добри мои приятели. Просто искахме заедно да се… помолим.

— Разбирам — каза Моли, но не звучеше убедена.

Не свали пистолета и на сантиметър.

— Какво ще кажете да ви предложа две лири за една малка услуга? — попита я Хосе.

— Каква услуга?

— Да си тръгнете.

— Толкова много? — нададе възмутен вик Джери.

Моли се обърна заедно с пистолета към него.

— Да не би да смяташ, че една услуга от мен не струва толкова?

— Ъъъ… не — побърза да я увери той.

Но недоволството му ясно си личеше, когато Хосе го призова да придружи Моли навън и да й даде уговорената сума.

Тя прибра пистолета си и изгледа Хосе с пробудила се благосклонност.

— Изглеждаш, сякаш последното ти пътуване е било адски дълго и самотно, стари моряко. Бих могла да съм малко мила с теб.

— Много благодаря, но не.

— Ами ти, момче? — попита тя Себастиано.

Имах чувството, че в очите й блестеше заинтересувана искра.

— Не, в никакъв случай — отвърнах аз.

Моли не изглеждаше особено изненадана.

— Добре, тогава ще ви оставя на вашите молитви, красавци такива. — Тя ми се ухили. — Грижи се за себе си, дете. И за него също. — Посочи Себастиано. — Често мъжете изчезват по-бързо, отколкото можеш да произнесеш джин. — И сякаш с тази дума сама си даде знак, защото извади от друг джоб на роклята си едно шише, махна запушалката му и се почерпи с няколко прилични глътки. Леко оригвайки се, отново прибра бутилката. — Ако пак ви потрябва услуга, елате на Брик Лейн при Моли Фландърс! Вратата ми винаги ще е отворена за вас! Хайде сега, хитрецо, имаме сделка за уреждане с теб. — С енергичен жест хвана Джери под ръка, преди той да е успял да отстъпи, и заедно с него се отправи навън.

— Най-накрая. — Себастиано се приближи до мен, обгърна ме с ръка и ме отведе при колоната, където Хосе ни очакваше.

— Можем ли да започваме? — Здравото око на възрастния мъж ме погледна въпросително.

Кимнах и потиснах още една кашлица, докато Себастиано ме притискаше силно в прегръдките си. Облегнах се на него и вдишах познатия му, успокояващ аромат — на вълна, кожа и сандалово дърво. И на него самия. Е, и на пушек, но при тези обстоятелства не можеше да се очаква друго. Около нас започна да се усеща трептене, първоначално се образува тънка линия от светлина, която бързо се разрасна и накрая потопи всичко в заслепяващ блясък. В същото време въздухът завибрира, земята сякаш се надигна и започна да се разпада под краката ми. Вкопчих се в Себастиано и стиснах очи, защото от това, което следваше, изпитвах най-голям страх: оглушителният трясък, който ни захвърляше в безкрайността на времето.