Ева Фёллер - Тайният портал

— Не мога да ви кажа.

О, по дяволите! Беше една от онези задачи, при които не научаваш предварително за какво става въпрос, защото това е единствената възможност изобщо да бъде изпълнена. С други думи: нещо много неприятно щеше да се случи скоро тук и двамата със Себастиано трябваше да го предотвратим. В противен случай бъдещето безспорно щеше да се промени към лошо. В най-лошия случай целият град можеше да потъне в развалини, както замалко не се бе случило с Венеция и Париж, ако в точното време не бяхме предприели точните мерки.

За успеха и на двете мисии беше от съществено значение, че не знаехме какво е събитието, което трябваше да предотвратим. Изглежда, съществуваше взаимодействие между интуицията и вероятността, в резултат на което нещата се развиваха по-скоро към лошо, когато човек знаеше прекалено много за причинителя на събитието. Веднъж Себастиано се бе опитал да ми обясни този принцип, но тъй като използва думи като детерминизъм, предопределение и самосбъдващо се предсказание , не успях да проследя мисълта му.

— Колко лошо е положението? — попита Себастиано.

— Много лошо. Трябва да действаме на различни нива във времето, затова не мога да остана тук. До голяма степен вие двамата ще трябва да разчитате на себе си. Ще се върна възможно най-бързо, но на първо време ще се наложи да се справяте без мен.

— Някакъв съвет от къде да започнем?

— Разполагате с къща и подходяща самоличност. Кои и какви сте, вече знаете. Всичко е уредено.

— Може ли да си малко по-конкретен?

— Оставил съм ви кратки напътствия.

— Къде? И какво пише в тях? — попитах с надигаща се в мен паника.

— Сами трябва да разберете. Ако ви издам прекалено много, цялата мисия ще бъде застрашена. Това, което ще се случи, ще се случи и ако имаме късмет, ще си извадите правилните заключения. Надявам се , че ще го направите.

Явно нямаше да сподели с нас нищо повече от тези потайни загатвания. Той изсвири тихо с уста и иззад ъгъла веднага се появи една фигура, която се приближи и се оказа, че това е червенокосият пратеник Джери.

— Да започваме — рече момчето директно.

— С какво? — попитах, схващайки трудно.

— С пътуването — отвърна Джери. — С каретата. Намира се зад ъгъла. Ще ви откарам до Гросвенър Скуеър.

Разтревожена, погледнах към Хосе, но на мястото, на което стоеше допреди миг, нямаше никой. Нощта го бе погълнала като сянка.

Каретата беше различна от тази при последното ни идване. Беше лакирана в черно и към нея бяха впрегнати двойка породисти черни коне. Кичозен герб украсяваше външната стена и когато попитах Джери какво означава, той ми обясни, че това е семейният ни герб.

След което ни разказа, че Фоскари са стара уважавана аристократична фамилия от Лондон с плантация в Западните Индии.

— Западните Индии? — попитах изумено. — Защо пък точно там?

— Защото от там идва захарта. От плантациите. Двамата с брат ви идвате от точно такъв захарен остров.

— Явно с това иска да каже, че сме нещо като захарни барони — рече Себастиано.

Това ми се струваше прекалено измислено, но според Джери бе необходимо да сме подплатени с подходяща предистория, защото ще ни е от полза. За какво, той не знаеше, но сигурно скоро сами сме щели да открием.

Хосе бе съчинил доста пъстра история за нас (която вероятно бе разпространил из целия град чрез незнайните си магьоснически трикове) и сега Джери ни разказа подробностите.

— А няколко неща измислих лично аз — гордо ни обясни. — Например, че имате много черни роби, които трябва да се трепят за вас на полетата със захарна тръстика.

— Ненавиждам робството — възразих, но изглежда, това изобщо не притесни Джери.

— А защо сме се върнали в Англия? — попита Себастиано.

— Искате да омъжите сестра си. За някой тип, който е добре подплатен и има добро родословно дърво. А и вие самият искате да си намерите булка.

— Не съм сигурен, че това ми харесва — казах бавно. — И това ли беше твоя идея, Джери?

Той кимна с блеснали очи, след което отвори вратичката на каретата и ми подаде учтиво ръка, за да се кача.

— Заповядайте, милейди.

Качих се в каретата и Себастиано ме последва.

— Яко, нали? — казах, след като Джери затвори отвън вратичката. — Имаме си семеен герб .

— Да не забравяме и къщата на Гросвенър Скуеър и плантацията на Антилите — допълни Себастиано, докато каретата рязко потегляше.

— Мислех, че плантацията е в Индия? — попитах аз.