Ева Фёллер - Тайният портал

За лишения и дума не можеше да става, дори напротив. В многораменни свещници по стените горяха ароматни свещи и потапяха всичко наоколо в живописна светлина. Скъпи маслени картини в рамка, масивен стоящ часовник, тежки сатенени завеси, полиран мраморен под — чувствах се като в сериала „Имението Даунтън“, но сто години по-рано. Липсваше само прислужницата.

Точно в същия миг, в който си го помислих, една врата се отвори. Жената, която влезе, бе горе-долу на същата възраст като иконома и носеше колосана престилка над дълга до глезена сива рокля. Косата й бе силно опъната назад и покрита от също така колосано боне. С мършавата си фигура и измъчено лице изглеждаше така, сякаш в живота й нямаше много поводи за веселие.

— Това е съпругата ми — каза мистър Фицджон. — Тя ще ви служи като икономка. Пенелопи, моля, придружи господарите до покоите им на горния етаж.

Мисис Фицджон се поклони, което много ме притесни, тъй като бе два пъти по-възрастна от мен. Но тъй като, изглежда, за нея това бе съвсем нормално, предпочетох да си замълча. Тя взе един свещник от стената и ни поведе нагоре по стълбите към първия етаж, където по застлан с килим коридор имаше множество двойни врати.

— Господарската стая. — Тя отвори вратата към стая с камина, ориенталски килими и тапицирани с кожа кресла с висока облегалка. А след като запали лампите по стените наоколо, успяхме подобаващо да се възхитим на обстановката. Господарската стая, изглежда, бе нещо като кабинет, защото вътре имаше плашещо голямо махагоново бюро и огромна библиотека. Върху една помощна масичка се открояваше масивен глобус, а по стените висяха географски карти и медни гравюри.

След това отидохме в следващата стая.

— Утринната стая на милейди.

Яко. Изобщо не предполагах, че съществуваше такова нещо като утринна стая. Човек отиваше там, след като станеше от сън ли? Както и да е, беше много хубава, с тапети на сини и златни черти, изящни кресла и масички, както и писалище, което изглеждаше по-скоро декоративно, отколкото практично.

Докато придружавахме мисис Фицджон към спалните и стаите ни за обличане, разбрахме от нея, че естествено, на приземния етаж имаше представителен салон за приеми, в случай че искаме да приемем гости в по-широк кръг. Освен това имаше библиотека, зала за тържества, стая за закуска и салон за вечеря.

— Покоите на негово благородие — обяви мисис Фицджон при отварянето на следващата врата.

Стаята беше квадратна и просторна, с огромно легло с балдахин, параван в арабски стил, а в съседство имаше стая за преобличане, която преливаше от всякакви дрехи. На закачалките висяха жакети във всички възможни цветове, а по рафтовете на камари бяха подредени изгладени ризи и панталони, да не споменаваме множеството старателно подредени едни до други обувки и ботуши. В допълнение имаше голям избор от наметала, шалчета, шапки, ръкавици, колани, ешарпи, катарами и гамаши — всичко изключително модерно и скъпо. И най-вече чисто ново. Нищо не изглеждаше употребявано или носено. Тук бе събрано всичко, от което един светски мъж от 1813 година би имал нужда. Дори на стената бе монтирана малка етажерка с подбрани емайлирани табакери за емфие.

— Не мога да повярвам — промърмори Себастиано, но толкова тихо, че само аз можех да го чуя.

— Дано всичко е според изискванията на ваше благородие — рече мисис Фицджон притеснено.

Явно все пак беше дочула нещо.

Негово благородие побърза да я увери, че всичко е наред, вследствие на което тя отново се поклони — убийствена за нервите традиция, с която явно трябваше бързо да свикна, ако исках да приличам на истинска робовладелка.

След това бяхме заведени до банята — малка тъмна стаичка, облицована с дърво, която бе старомодно обзаведена, но въпреки това разполагаше с няколко изумителни и симпатични постижения на техниката. Имаше истински умивалник от порцелан и голяма цинкова вана, и ако не се лъжех, онова чугунено нещо до нея представляваше един вид самовар за баня, с който се нагряваше водата.

— Прекрасно — казах радостно.

Следващото място, което ни бе показано, беше спалнята на милейди — истинска мечта в бяло и златно. Лакирани мебели с извити крачета, копринени тапети на цветя, кристални свещници по стените — луксът бе зашеметяващ. След като се съвзех от гледката на розовото копринено покривало на леглото с балдахин, погледът ми попадна върху масичката за гримиране, която почти не се виждаше от всичките флакончета, пудриери и ковчежета за бижута върху нея.