Роберт Говард - Конан Завоевателя

Амалрик нерешително подръпваше брадата си. В тези смутни времена не беше изключение да се намерят хора, които са готови да продадат душите си за няколко късчета злато.

— Ако ме заблуждаваш, ще умреш — каза Валерий. — Това ти е известно, нали?

Мъжът потрепери, но широко отворените му очи гледаха смело.

— Убийте ме, ако ви предам!

— Конан няма да посмее да раздели силите си — разсъждаваше Амалрик. — Той ще се нуждае от всичките си войници, за да отблъсне атаката, и не може да отдели хора за засади в планините. Освен това този човек знае, че кожата му зависи от изпълнението на обещаното. Негодник като него би ли жертвал живота си? Не, разбира се. Валерий, вярвам, че можем да се доверим на този мъж. Той е честен.

— Или пък е мошеник, защото ще продаде своя освободител — засмя се Валерий. — Добре. Ще тръгна с този негодник. Колко души можеш да ми отделиш?

— Пет хиляди сигурно ще са достатъчни — отговори Амалрик. — Една неочаквана атака в гръб ще предизвика смут сред тях и това ще ти помогне. Ще очаквам да нападнете около пладне.

— Ще разбереш, когато ги нападнем — отговори Валерий.

Когато се върна в шатрата си, Амалрик със задоволство забеляза, че Ксалтътън е все още в палатката си, ако се съдеше по смразяващите кръвта викове, които от време на време проехтяваха в тъмнината. Малко по-късно той чу тракане на стомана и звън на юзди в тъмнината и мрачно се усмихна. Валерий беше на път да изпълни неговите планове. Амалрик знаеше, че Конан е като ранен лъв, който хапе дори в предсмъртни гърчения. Когато Валерий удареше отзад, кимериецът можеше напълно да унищожи неговия съперник преди той да настъпи. Толкова по-добре. Амалрик чувстваше, че спокойно може да се лиши от Валерий, след като той подготви пътя за немидийската победа.

Повече от петте хиляди конници на Валерий бяха издръжливи аквилонски изменници. В тихата нощ те се измъкнаха от спящия лагер и поеха на запад към големите черни планини, които се издигаха към звездите над тях. Валерий яздеше начело, до него беше Тиберий, завързан за китката с кожен ремък, чийто край бе в ръцете на яздещия от другата му страна войник. Отзад яздеха бойци с извадени мечове.

— Опитай се да ни измамиш и си мъртъв — предупреди го Валерий. — Не познавам козите пътеки сред тези планини, но познавам достатъчно добре общото разположение на страната и зная посоките, в които трябва да се движим, за да отидем зад Долината на лъвовете. Така че ни водѝ където трябва.

Мъжът наведе глава и зъбите му затракаха от страх.

Той многословно започна да уверява Валерий в лоялността си, без да откъсва поглед от развяващото се над главата му знаме със златната змия на старата династия.

Заобиколиха високите скали, ограждащи Долината на лъвовете, и се насочиха на запад. След час завиха на север, минаха през пусти каменисти хълмове, вървяха по неясни и опасни пътеки. Изгревът ги завари на няколко мили северозападно от позицията на Конан и тук водачът им зави на изток и ги поведе през сложни лабиринти и скали. Валерий кимна — оценяваше положението по върховете, които се издигаха в небето.

И изведнъж от север се заспуска сива пухкава мъгла, покри склоновете, разпростря се върху долините и закри слънцето. Светът се превърна в сляпа, сива празнота, в която се виждаше само на няколко крачки. Войниците вървяха слепешком, залитаха. Валерий изруга. Вече не виждаше върховете, които му служеха за ориентир. Трябваше изцяло да се осланя на водача. Знамето със златната змия провисна в безветрието на планинския въздух.

Скоро се обърка и Тиберий. Час по час спираше и се взираше несигурно в мъглата.

— Изгуби ли се, куче? — остро попита Валерий.

— Слушайте!

Някъде пред тях се чуваше думтене — ритмичното биене на барабани.

— Барабаните на Конан! — възкликна аквилонецът.

— Ако сме толкова близко, та ги чуваме, защо не чуваме звън на оръжие и викове? — попита Валерий. — Да не би битката да се е преместила?

— Дълбоките пропасти и вятърът си правят странни шеги — отговори Тиберий и затрака със зъби, както често става с мнозина мъже, прекарали дълго време във влажните тъмници. — Слушайте!

Накрая до ушите им достигна приглушен рев.

— Боят е долу в долината! — извика Тиберий. — Барабанът бие на високото. Да побързаме!

И препусна право към звука от далечния барабан като човек, който най-после е намерил вярната посока. Валерий го последва, ругаейки мъглата. После му дойде наум, че тя ще прикрие и неговото придвижване и Конан няма да го види. Че ще се окаже в гръб на кимериеца преди обедното слънце да разпръсне мъглите.