Ян Ирвин - Тетрарх

— Казах ти. Погледни хрониката на Сантенар.

Тиан отказваше да приеме подобно нещо. Отказваше дори да си помисли, че Витис би могъл да прояви подобна отегчена безгрижност към древния ѝ вид и цялата му история, за да го унищожи, както се стъпква хлебарка.

— И нищо не може да се направи? — замаяно запита Тиан.

— Не бих казала нищо . Витис трябва да има и слабости.

— Освен съревнованието между клановете, други не видях.

— То би изчезнало в мига, в който аахимите се почувстват заплашени.

— А сантенарските аахими биха се присъединили към тях, за да ги подсилят още повече.

— Ако бъдат подложени на достатъчно силен натиск, вероятно биха го сторили.

— Но не и ти, Малиен?

— Никога не бих предала аахимите, Тиан. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна на цялото човечество.

— Аз също! — зарече се занаятчията. — Аз доведох тук аахимите. Мое задължение е да възстановя баланса.

Ала как? Тя бе пленена от обстоятелствата, на стотици левги сред нищото.

Малиен се наклони напред в стола си, свела поглед към връхчетата на ботушите си. Ръцете ѝ с изпъкнали вени трепереха, тя ги отпусна в скута си. Понечи да каже нещо, но нерешително замълча.

Тиан не я подкани. Малиен можеше да ѝ предложи само думи. Думите не променяха нищо.

— Нямаш представа какво изпитах, когато чух за амплимета — каза накрая старицата.

Занаятчията не очакваше подобно изказване и не можа да сдържи приплама на ревност, примесена с гняв.

— Защо? — хладно попита тя. — Какво значение би имал той за теб?

— Би ми предоставил шанса да съзра изгубения Аахан.

— Ти не си родена там. — Историите бяха категорични по въпроса.

— Не. Аз съм потомка на доведените тук роби на хароните. По тази причина малцина изсред нас се чувстват като у дома си на Сантенар. Аз също не правя изключение, макар моите деца и моите родители да почиват сред сантенарска земя. Ние не спираме да копнеем по Аахан, да тъгуваме за света, който ни е бил отнет. А сега шансът за завръщане е изчезнал завинаги, защото скоро няма да има Аахан. Но пак бих могла да използвам амплимета, за да го зърна.

— Но нали ти сама каза, че Аахан вече е разрушен?

Гневът на Тиан си беше отишъл, но пак не ѝ се искаше да даде кристала на Малиен, дори и за кратко.

— С помощта на амплимета и огромно количество воля бих могла да обърна поглед назад към дълбините на времето. Дори бих могла да съзра онзи рай, който е представлявал Аахан преди хароните да ни го отнемат. Тиан, не би могла да разбереш колко копнея за това. — Малиен поклати глава, а от дълголетните ѝ очи покапаха сълзи.

Искрената мъка на старата жена отстрани и последната неохота на занаятчията.

— Вземи — каза тя и дръпна вървите на кесията, която носеше на гърдите си. — Надникни в миналото и утоли копнежа си.

— Страхувам се — тихо отвърна Малиен. От силата и увереността ѝ не бе останала и следа. Сега тя приличаше на обикновена старица, преживяла повече мъка, отколкото триумф.

— Боиш се, че отварянето на портала може да го е покварило?

— И това. Но повече се боя от това, което ще видя.

Малиен не разясни думите си, а Тиан не я попита. Не смяташе, че има право. Кристалът меко проблясваше върху протегнатата ѝ длан. И двете се бяха загледали в сиянието му, сякаш криещо тиха заплаха.

Малиен потръпна и протегна ръка. Дългите ѝ пръсти и палецът се обвиха около амплимета и го повдигнаха. В началото бипирамидата се отдели трудно, като обвързана с невидими нишки за дланта на Тиан. Последва неочакван пукот. Кристалът полетя във въздуха, окъпан в ярко сияние. Занаятчията изпищя, но пръстите на матаха отново уловиха кристала и скриха сиянието му.

Възрастната жена се изправи.

— Ела.

Двете отново се насочиха към балкона.

— За какво съм ти?

— Просто искам да бъдеш до мен — отвърна Малиен и седна на каменния стол.

Тиан остана край стъклената врата, където беше малко по-топло. Все още я измъчваха тръпки от скорошното измръзване, който дискомфорт се примесваше с неспокойството за намиращия се в чужди ръце амплимет.

— Не е ли опасно да го използваш толкова близо до възловата точка?

— Опасно е.

Малиен бе поставила кристала между пръстите си, чиито връхчета бяха събрани като в молитва. Единият край на бипирамидата стърчеше между тях. Бе отпуснала лакти върху коленете си. Със скованата си поза тя принуди Тиан да се приближи, за да вижда по-ясно.

Старицата рязко извърна глава, изненадвайки събеседничката си с вида на лицето си. Изглеждаше уплашена. Амплиметът, обичайно излъчващ бяло или синкаво сияние, понастоящем струеше заплашителна червенина. Блясъкът му пулсираше. Тиан потръпваше при всяко изменение.