Ян Ирвин - Тетрарх

— Качи се на раменете ми, Юлия. Ще те нося.

Вероятно и това не би ѝ било приятно, но нямаше друг избор.

Но тя прие с охота, а когато зае позиция, се усмихна.

— Надушвам те, Ниш. — Девойката леко отмести маската си, за да погледне към яката на ризата му.

— Радвам се, че ти е удобно — промърмори механикът. Юлия бе не по-тежка от десетгодишно момиче, ала сред подобна обстановка и такава тежест се превръщаше в затруднение.

По времето, когато достигнаха балона, чиято кошница бе заклещена между две канари, Ниш беше плувнал в пот, а усмивката на Юлия бе по-широка от всякога. Той я положи да легне и сам се настани до нея под лъчите на слабото слънце.

— Обичам те, Ниш.

Ако механикът не лежеше, определено би подскочил сепнато. Сега се задоволи единствено със зяпване. Юлия никога не бе казвала нещо подобно преди. Какво очакваше тя от него? Ниш не можеше да отвърне със същото. Той я харесваше, грижеше се за нея, а много нощи бе лежал буден, пламнал от желание да притежава нежните ѝ извивки, но никога не би казал, че я обича — освен като начин да изпълни въпросното желание.

Крил-Ниш взе ръката ѝ и я притисна до устните си. Юлия потръпна, а миглите ѝ трепнаха. На Ниш му идваше да изкрещи от объркване. Защо точно сега? За да прикрие същинското си състояние, той се изправи и се приближи към балона, без да обръща внимание на жалното ѝ изскимтяване. Тази нощ , реши той. Когато всичко е готово.

Платнището се бе отпуснало, защото въздухът вътре бе изстинал. Трябваше мангалът да гори поне половин ден, за да може мехът отново да се изопне край обвилите го въжета. Най-напред Ниш трябваше да събере гориво, защото разполагаше единствено с бутилка креозот — той можеше да бъде използван в комбинация с влажни цепеници, но не и сам по себе си. Последвалата експлозия би пръснала балона на късове.

Но тук почти нямаше гориво, само оскъдни храсталаци и треви. Топлината, отделена от изгарянето им, едва би стигнала за издигането на балона. Без да губи време, механикът се хвана на работа.

Към средата на следобеда Ниш бе струпал огромна купчина храсталаци. Както бе очаквал, те горяха бързо и трупаха много пепел, но отдаваха малко топлина. След час горене балонът оставаше в почти същото състояние, а най-близките храсти вече бяха изчерпани. Ами ако вещицата (каквото название бе определил за матаха) вече бе поела насам?

Механикът потисна паниката си и започна да обмисля други варианти. Бе забелязал, че скалите са покрити с дебел слой лишеи. Дали можеше да използва тях, като ги напои с креозот? Той се зае да изпробва този си замисъл, но бързо се отказа — след час събиране бе натрупал малка торбичка лишеи, която почти не тежеше. Това гориво надали щеше да отделя много топлина при горене.

По това време слънцето клонеше към залез. Небето бе чисто — нощта се очертаваше студена и щеше да им е необходим огън. А това означаваше още разход на ценно гориво. Крил-Ниш мрачно се отправи да събере още храсти.

При завръщането си осъзна, че Юлия е изчезнала. Идеше му да изкрещи, но успя да се овладее и насочи гнева си към разпалването на огъня, а после пое да я търси. Откри я недалеч, близо до мястото, където бяха лагерували при пристигането си. Дребната жена бе свалила маската си и с парче черен камък рисуваше върху песъчлива скала.

— Ще ми се да ми беше казала къде отиваш — раздразнено каза той.

Като никога Юлия не се сви.

— Аз знаех къде си.

Невъзможно беше да остане гневен при вида на милата ѝ усмивка.

— Ела. Време е за вечеря.

Тя пое нагоре, а Крил-Ниш я последва, наслаждавайки се на тялото ѝ. Вечерята приготви механикът: каша от варено зърно — убийствено блудкава за Юлия, защото тя не търпеше силните вкусове, а за него обогатена с люти подправки и пушено месо.

Ниш се хранеше унило. Ако утре започнеше работа от първия миг на развиделяването, до вечерта можеше и да е събрал достатъчно гориво. Но това не го устройваше, бе прекалено дълго. Дъртата вещица всеки момент можеше да открие липсата на кристала. Една пламтяща стрела щеше да бъде достатъчна, за да направи балона неизползваем.

Докато той се наяде и приключи със съдовете, Юлия вече бе заспала. Ниш нямаше намерение да я притеснява. Той прекара мъчителна нощ, отмервана от подхранването на огъня. Призори се отказа от надеждите за сън.

Денят настъпи и запълзя с мъчителна бавност. Крил-Ниш изпрати Юлия да стои на пост за Тиан и матаха, а той възобнови събирането на гориво. Всеки път, когато се завърнеше с нов товар, заварваше мангала угаснал. По обед балонът бе започнал да се издува, но все още не можеше да става дума за издигане. Спътничката му продължаваше да драска с черния къс. Рисунките ѝ му изглеждаха напълно безсмислени. Механикът бе спрял за момент, за да почине, дъвчейки парче осолено месо, когато тя изскимтя и започна да се свива.