Ян Ирвин - Скрутатор

Накрая надзирателят действително се оттегли. Викове и стенания се разнесоха сред останалите впрегнати. Звуците бяха покъртителни. И все пак Ниш не можеше да почувства състрадание. От значение беше единствено фактът, че камшикът не играеше по неговия гръб.

Мъжът, впрегнат до него, застанал на колене в калта, бе съсухрен старец, чиито слабовати крака бяха обсипани с белези. Изглежда бе робувал дълго. Не изглеждаше да му остава много живот.

— Само това ми липсваше — промърмори на себе си Ниш. — Безполезният дядка няма да стори нищо. Ще пукне сред калта, а аз ще отнеса и неговия бой.

Робът обърна изкаляната си глава към него. В началото Ниш не го разпозна. Бе забравил и думите на Джал-Ниш.

— Колко бързо забравят — каза Ксервиш Флид и го погледна в очите.

— Скрутаторе! Сър! — зина Ниш. — Простете, не ви познах…

— Ти правиш това, което трябва да правиш: опитваш се да оцелееш. И не ме наричай скрутатор , Ниш. Тази чест ми бе отнета и, доколкото мога да вярвам на слуховете, връчена на баща ти. Сега аз съм роб Флид. Какво те води тук?

С колкото се може по-малко думи Ниш разказа на Ксервиш за последния си провал. Пресните спомени боляха почти колкото ударите на бича. Всичките мечти на механика бяха унищожени. Крайно време беше да признае безполезността си.

— Всички грешим — промърмори Флид. — Приготви се да теглиш.

Крил-Ниш се огледа и видя, че надзирателят се приближава с приготвен камшик. Той улови погледа на Ниш, ухили се и замахна. Върхът се вряза в гръдта на Ниш, който изрева. Струваше му се, че на мястото на зърното е зейнала дупка.

— Без приказки! — нареди надзирателят и го удари отново. — Дърпайте! Дърпайте докато ви изтекат червата или, кълна се в небето, ще ви накарам да страдате!

Ниш се хвърли с цялата си тежест срещу ярема. Флид стори същото. Кожата започна да скърца, редиците роби зад тях простенаха. Камшикът продължаваше да плющи, но кланкерът не помръдна.

— Дър-пай! — ревеше надзирателят.

Ботушите на Ниш напразно дращеха сред калта. Надзирателят не спираше да търчи, ругаейки не по-малко припряно от ударите си. Механикът продължаваше да се напряга, струваше му се, че сърцето му ще се пръсне. Но нищо не се случваше. Кланкерът си оставаше затънал.

Надеждите му за почивка не се оправдаха. И докато изчакваха довеждането на добичетата, робите продължаваха да теглят. А когато животните бяха впрегнати, по-голямата част от боя пак бе заделена за човеците — за всеки удар по биволските бутове робите получаваха по три или четири. Из цялото бойно поле се виждаше същата сцена: с войници, с роби, с всички цивилни, които Джал-Ниш бе успял да събере, и с всеобразни животни.

След часове от най-безмилостната работа, която Ниш бе изпитвал през живота си, кланкерът започна да скърца и да се поклаща. Той бе издърпан от калта, но след няма и сто крачки попадна в друг кален участък. А още много подобна земя лежеше на пътя им, преди да достигнат твърд.

По това време отдавна се бе стъмнило. Всеки от робите получи кратунка с прокиснала вода, комат твърд като тухла хляб и канче с нещо, което при много добра воля можеше да бъде определено като помия. То имаше сладникав вкус на разложение.

Ниш отпи една глътка и я изплю в тревата. Дори в бежанския лагер в Алмадин храната не беше толкова отвратителна.

Механикът се канеше да излее самото канче, когато Флид каза тихо:

— Съветвам те да изядеш всяка хапка, а после да оближеш чашата.

— Отвратително е!

— Така е, но не можеш да работиш без храна. А ако не можеш да дърпаш, надзирателят ще те скълца с камшика си и ще накара робите да извлачат кланкера над теб.

— Щом това е оставащият ми живот, краят му само ще ме радва — промърмори Ниш.

Флид сви рамене и приседна, правейки напразен опит да се настани по-удобно сред ремъците. Той престана да обръща внимание на Ниш и насочи всичките си мисли към храната. Ядеше бавно, насочил цялото си съзнание към всяка хапка, а после отопи канчето с коричка от хляба.

— Ако няма да ядеш, дай дажбата насам — каза Ксервиш.

Механикът безмълвно му подаде канчето. Дори и да му бяха връчили деликатес, пак не би могъл да помисли за храна.

— По-добре си почини — продължи Флид. — След няколко часа ще ни подкарат отново.

— Но сега е още тъмно.

— Достатъчно светло ще стане, когато започнат да изгарят телата.

След няколко часа мъчението наистина започна отново, само че този път бе още по-лошо. Бойното поле бе обсипано с клади, изгарящи човешки и лиринкски трупове. Тяхната светлина се оказваше достатъчна, за да може надзирателят да си избира жертви, но не и за да предостави точност на ударите му. Замах, предназначен за гърба на Ксервиш Флид, се уви около приведената глава на Ниш и го удари с такава сила по веждата, че той изпищя.