Ян Ирвин - Скрутатор

— Тъй ли? — рече председателят. — Този облак трябва да е някаква защита. Което ме довежда до една идея, Юлия.

Тя пасивно го изчакваше да продължи.

— Помниш ли как си извела Иризис от килията ѝ?

Естествено, че помнеше. Това бе втората храбра постъпка в живота ѝ.

— Да — прошепна дребната жена.

— Задържала си омагьосаната ключалка на едно място и си завъртяла решетъчния си модел около нея. Това е отворило вратата, без да докосне магията ми.

— Да. — Самият разговор с него я караше да се чувства слаба.

— Защо не опиташ да сториш същото и сега? Хвани онази проява — каквото си спомняш от нея — и завърти модела си.

— Ще опитам — недоловимо каза тя. — Макар че не виждам какво…

— Просто го направи — прекъсна я Гор. — Няма да те накажа, ако не успееш, само ако не се постараеш достатъчно.

В първия момент Юлия се притесняваше, че изобщо няма да види решетъчния си модел. Когато матрицата най-сетне се появи, по-бледа и по-неясна от всеки друг път, тя разпознаваше единствено ярките прояви на околните скрутатори, мистиците и мощните контролери на страхоносците. Наложи се Гор да я успокоява (изключително неприятна процедура), преди тя най-сетне да открие онази проява.

Тъмните очи на председателя Гор блестяха.

— Много добре! Сега построй решетката си от другата страна.

Юлия затвори очи и за всеки случай покри очилата си с длани. Застопорила образа на онази странна проява в ума си, тя отстрани остатъка от модела, извъртя фиксираното в ума си и започна да построява решетката от нова перспектива. Сега започнаха да изникват различни петна, облачета и прояви, всички тези неща разхвърляни на различно разстояние. Размазаните петна представляваха предмети, намиращи различно приложение в Изкуството. Диплите мъгла съответстваха на полета, а проявите, ярки звезди, показваха хора с мистичен талант. Някои от тези прояви Юлия разпозна веднага, например Фин-Мах. И Флид. Имаше и други, много силни.

— Намерих ги. — Тя отдръпна ръце от очилата си.

Гор рязко извъртя глава към нея. Очите му светеха като топящо се стъкло.

— Къде? — просъска той.

Пръстът ѝ пое по картата, докато не достигна точка, край която личаха две думи: Физ Горго.

— Там.

Председателят възкликна възторжено и се обърна към скрутаторите:

— Излитаме веднага! Ще пристигнем там в три сутринта. План номер седем.

Ниш си легна много рано, но дълго не можа да заспи, а когато най-сетне се унесе, непрекъснато се стряскаше, без да осъзнава причината. В крайна сметка решил, че тази нощ ще трябва да забрави за сън, той посети тоалетната и пое обратно сред мразовитите коридори. По стените се извиваха ледени течове. Физ Горго изглеждаше обгърнат във вечен студ, дори и ако тук отсъстваше влажната хладнина на фабриката.

Студът не безпокоеше Ниш. Той бе привикнал към подобен климат и определено го предпочиташе пред горещите и сухи лауралински поля, където бе прекарал по-голямата част от изминалата година.

Механикът реши да се отправи към кулата на Игур. При излизането си на балкона установи, че някой вече го е изпреварил и се е облегнал на перваза. Долиташе миризмата на сладък корен. Това бе самият домакин.

— Тревожиш се за утрешния ден, Ниш? — каза мистикът, без да се обръща.

— Преживял съм прекалено много, за да се тревожа за бъдещето — излъга Хлар. — Не мога да заспя. Умът ми не спира да ме стряска, опасявайки се, че съм забравил да опаковам нещо.

— И с мен е същото. Не се съмнявам, че се чувстваш пренебрегнат от мълчанието ни. Освен това се притесняваш, че мисията е планирана прекалено набързо, с неоправдан оптимизъм.

— Ами… — проточи механикът.

— Говори открито. Аз не ям хора.

— Наистина ли е необходима подобна потайност, сър?

— По-вероятно не, но предпочитам да не рискувам. Как ти се струва нощта?

Ама че странен въпрос.

— Много е тиха.

— Да, по това време на годината често е така. Това е едно от нещата, заради които Физ Горго ми допада най-много. Когато вихрите са утихнали и горските създания са се изпокрили из хралупите си, тук настава покой, какъвто не съм усещал никъде другаде. Това е причината винаги да се връщам на това място. Харесва ми усещането, че не се случва нищо.

— На мен също — каза Ниш. — Ще си вървя, за да не ви го отнемам.

— Остани за момент — спря го домакинът. — Усещам… Не. Кажи ми: какво усещаш ти?

— Наред ли е всичко, сър?

— Тази нощ изпитвам някакво неспокойство, макар че не мога да определя причината. Ами ти?