Ян Ирвин - Скрутатор

По време на пътуването Юлия бе разполагала с повече от достатъчно време, за да осмисли възмездието си. След вчерашната атака над Туркад тя беше размишлявала особено усилено. Ниш наистина бе извършил всички тези отвратителни неща и заслужаваше наказание. Но Гор бе противен човек, лъжец. Нима биваше да го отвежда до някогашните си приятели? Юлия не можеше да реши. Искаше да го заблуди, но не знаеше как. Няма да ги предам. Но Ниш заслужава да бъде наказан.

— Чакам, перцепторе — изръмжа Гор.

— Не виждам Флид — каза тя. — Не виждам и Иризис.

Това не беше лъжа. В последно време моделът ѝ бе започнал да избледнява осезаемо. Юлия се опасяваше, че той ще изчезне изцяло, лишавайки я от уникалното убежище на ума.

— Виждала ли си ги след пристигането ни на запад?

— Не. — Въпреки мразовитото време, под мишниците ѝ започна да се процежда пот.

Председателят впери всевиждащите си очи в нея.

— Тогава ще трябва да продължим. Ще обхождаме четирите посоки, а ти ще продължиш да търсиш.

— Да — прошепна тя.

Отправиха се на юг.

— Виждаш ли ги? — попита Гор по средата на пътя.

— Не — промълви Юлия.

Поеха на запад.

— Сега виждаш ли ги?

Юлия поклати глава. Полетяха на север, сетне на изток, а всеки път Гор получаваше един и същи отговор. В късния следобед той започваше да се изнервя.

— Ако всичко това е било напразно… — заплашително рече той.

Фушт прошепна нещо в ухото му.

— Добре — каза председателят. — Имаш разрешението ми.

Фушт насочи към нея онзи поглед, от който я полазваха тръпки. Гор пречупваше хора като нея, но Фушт ги поглъщаше живи.

— Ела с мен в каютата, Юлия — каза той с онзи сух глас, напомнящ шумолене на змийски люспи. — Искам да ти задам няколко въпроса…

— Ще се постарая повече — пискливо каза тя.

— Знаех си, че ще се постараеш — рече Гор. — Продължи две левги на изток — обърна се той към пилота, — сетне завий на юг и продължи по установения курс. На всяка обиколка увеличавай обхвата на квадрата. Ако Флид е някъде на Мелдорин, ще го открием.

Фушт приличаше на пепелянка, чиято вечеря е била отмъкната.

Едва на следващата вечер Юлия долови следи. Тя неволно възкликна. Опита се да прикрие реакцията си, но председателят Гор не пропускаше нищо.

— Най-сетне ги откри?

— Виждам нещо — прошепна тя.

С три огромни крачки той се озова до нея.

— Кого, перцепторе?

— Не разпознавам.

Гор и Фушт се спогледаха.

— Това е номер — тихо каза Фушт, но не и достатъчно тихо за острия ѝ слух. — Опитва се да ги защити. Ако наистина е усетила някого, то това ще да е Флид. Неговото излъчване е най-силно.

— Може би — отвърна председателят. — А може би не. Нейният талант не е толкова предсказуем. Може да е усетила всичко. — Той отново се обърна към нея. — Не е лиринкс, нали?

— Не.

— Не е някаква възлова точка или нейното излъчване?

— Не.

— Човек е, нали?

— Да. — Тя изрече думата едва доловимо.

— Къде? — Гор я сграбчи за раменете, но я пусна веднага. Вече не беше време за заплахи. — В коя посока, перцепторе?

Едрият мъж си бе придал благ глас, но очите му притежаваха твърдостта на стъкло.

Юлия посочи.

— Далече. В самия край на погледа ми.

— Юг-югозапад — каза пилотът.

— Какво има там? — попита Гор.

Пилотът направи справка с картата си.

— В момента ние се намираме тук. — Пожълтелият нокът сочеше хълмиста верига, която се простираше на запад от планините чак до Силбис. — Под нас, според картата, е имало градове и пръснати села, простиращи се до леса на изток, до планините. На запад има пустиня. На юг пустинята преминава в земи с ниска растителност и блатистите гори в Орист. Те заемат площ от петдесет левги, макар че в по-голямата си част този терен е непроходим.

— Не и за нас — рече Гор. — Трябва ми още информация, Юлия. Къде усещаш онзи човек? Покажи ми на картата.

След дълъг размисъл Юлия очерта голям кръг с пръста си. В обхвата на посочената земя влизаше по-голямата южна част на острова.

— Това не е достатъчно! — просъска Фушт. — Перцепторе…

— Остави я — каза Гор. — Нейният талант само долавя посока, не и разстояние. Способна е да усеща силни излъчвания, но незначителните биха могли да ѝ избягат съвсем наблизо. Ще продължим в тази посока, докато целта не се изясни, после ще изчакаме да се стъмни. Не искам да ни видят — ако наистина са те.

— Защо е нужно това спотайване? — каза другият скрутатор. — С тези шестнадесет страхоносеца сме в състояние да надвием всеки враг. С какво шепицата Флидови бегълци биха ни затруднили?