Ян Ирвин - Скрутатор

— През последната година ни създадоха достатъчно проблеми — тросна се председателят. — Ако Флид осъзнае, че идваме, може да се прикрие чрез някакъв метод, който го прави незабележим дори за Юлия. Не разчитай на предположенията си, скрутаторе.

Ловът продължи, но при следващото си дирене Юлия не откри нищо. Целта не беше изчезнала, по-скоро нещо блокираше тази част от решетъчната ѝ матрица. Изтощението ѝ ги накара да спрат за нощувка. Гор беше побеснял.

Гилаелит бе прекарал целия предишен ден в мрачни размишления върху сламеника си. Непоносимо беше, че подобни глупаци бяха поели контрол над съдбата му. Непоносимо. Нападението над Ненифър бе обречено. После скрутаторите щяха да нахлуят във Физ Горго, за да си присвоят проучванията на Игур. Когато откриеха Гилаелит в тъмницата, щяха да го убият на място.

Беше очевидно, че човечеството ще изгуби войната, така че най-безопасното място за тетрарха си оставаше Алцифер. И той щеше да се върне, дори и ако му се наложеше пеш да прекоси мочурливия лес Орист. Нищо нямаше да застане на пътя му. Думите на Тиан за свързаността на възловите точки бяха разгърнали пред него цял букет от възможности. Ключът към проекта му не се криеше в самите възлови точки, както бе смятал през цялото това време, а в начина, по който бяха свързани и по който силата протичаше между тях. Гилаелит се намираше на косъм от успеха, но за целта се нуждаеше от геомантичния си глобус. И тогава щеше да е постигнал пълно знание. И истинското могъщество щеше да е достъпно за него: достатъчна мощ, за да се излекува; достатъчна мощ, за да се увери, че никога вече няма да зависи от другите; достатъчна мощ, за да контролира енергията, достъпна за останалите мистици, стига да поискаше да я контролира; достатъчна мощ, за да защити света, който бе разбрал с такива усилия, от останалите гадатели.

Но как да избяга? Стражите внимателно го бяха претърсили, преди да го затворят. Бяха му връчили и нови дрехи, за да се подсигурят срещу тайни свойства, достъпни за старите му одежди.

Той се надигна и мрачно започна да човърка леда, оформил се под една сълзяща пукнатина в стената. Замръзналата течност имаше жълтеникав цвят, като урина. Дишането му пораждаше облачета — още не бе привикнал с тукашния студ.

Някой потропа на вратата — войник, носещ вечерята му. Тетрархът почука в отговор и се отдръпна в края на килията. Ако не отговореше, негодникът щеше да отнесе храната.

Вратата се отвори. Двама въоръжени войници не я изпускаха от очи, докато третият им колега оставяше поднос отвъд прага.

Гилаелит огледа донесеното. Водниста супа, притоплена неравномерно, парче преварена риба, купчинка варени зеленчуци и комат сух хляб. Мизерия! При предишното хранене той бе поискал прясно осолени живи охлюви, мариновани свински яйчници, а също и други деликатеси, на които бе привикнал в Нириандиол, но войникът само го бе изгледал погнусено и бе затръшнал вратата.

— Прощавай, пазачо — обърна се тетрархът към излизащия страж. — Бих искал да получа малко сол, ако обичаш.

Войникът се посъветва с другарите си, които повдигнаха рамене. Той изчезна, но след малко се появи отново, понесъл буца сол с големината на лимон, която подметна на Гилаелит. Буцата бе твърда почти колкото камък. След това вратата се затвори и бе зарезена.

Тетрархът повдигна купичката и започна шумно да сърба. Супата се оказа не притоплена, а изстинала, наслоена по ръба и престъпно безвкусна. Той отчупи късче сол, мушна го в устата си и започна да всмуква храната покрай него.

Изникна мисъл, накарала го да изплюе супата обратно, да извади парчето сол и да го огледа под слабата светлина. То имаше кристални страни.

Солта намираше слабо приложение в геомантията, защото дори съвършените ѝ кристали абсорбираха малко количество сила. Но пък Гилаелит не разполагаше с друго и не можеше да си позволи придирчивост. С помощта на един от зъбите на вилицата си той започна да дълбае буцата, за да я раздели на няколко кристала. Работеше изключително внимателно, защото и най-дребното увреждане щеше да направи солта неизползваема. Тетрархът потъна в работата си. Отне му час, за да отстрани дефектно парче с големината на житно зърно.

Следващото утро завари Гилаелит над същата работа. Той държеше кристалите в парче плат, което бе откъснал от ризата си — дори влагата на пръстите му можеше да увреди солта. По пладне той разполагаше със съвършен солен куб, прозрачен, с лек жълтеникав оттенък. Този кристал щеше да позволи използването на някаква дребна магия — изместването на ключалката, угасяването на светлините в коридора… Може би дори би успял да приспи по-близките пазачи. Но само толкова.