Виктория Авеярд: Кралска клетка

Разпознавам все повече и повече неща, докато се приближаваме до целта си: минаваме напряко по пасажи и галерии, които изследвах свободно преди един цял живот. Тогава не смятах за нужно да ги подреждам в ума си.

Сега полагам всички усилия да си съставя мислена карта на двореца. Със сигурност ще трябва да познавам разположението му, ако изобщо смятам да се измъкна жива оттук. Спалнята ми е с източно изложение и е на петия етаж: поне това знам от броенето на прозорците. Помня, че Уайтфайър има формата на застъпващи се квадрати и всяко крило обкръжава вътрешен двор като онзи, към който гледа моята стая. Гледката през високите, сводести прозорци се променя с всеки нов коридор. Вътрешен двор с градина, Площадът на Цезар, дългият ширнал се двор за тренировки, където Кал провеждаше учения с войниците си, далечните стени и построеният наново Мост на Арчън оттатък. За щастие, така и не минаваме през жилищната част, където намерих дневника на Джулиан, където гледах как Кал беснее, а Мейвън тихо крои планове. Изненадана съм колко много спомени съдържа останалата част от двореца въпреки краткото ми време тук.

Минаваме покрай поредица от прозорци на една площадка с изглед на запад към казармите край река Капитъл и другата половина на града отвъд нея. Купата на костите се гуши сред постройките: грубоватият ѝ силует е твърде познат. Познавам тази гледка. Стоях пред тези прозорци с Кал. Излъгах го, знаейки, че онази нощ се задава нападение. Но не знаех какво ще причини то на когото и да е от двама ни. Кал прошепна тогава, че му се искало нещата да са различни. Споделям това съжаление.

Придвижването ни сигурно се следи с камери, макар че вече не мога да ги почувствам. Еванджелин казва нещо, докато слизаме към главния етаж на двореца, следвани от нейните офицери като налитащо ято косове около метален лебед. Отнякъде отеква музика. Блъска като възбудено и натежало сърце. Не съм чувала такава музика никога преди, дори не и на бала, на който присъствах, или на уроците по танци с Кал. Тя има собствен живот, нещо тъмно и гърчещо се, и странно подканващо. Пред мен раменете на Еванджелин се вцепеняват при този звук.

Етажът на дворцовия съд е странно пуст, само с няколко пазачи, поставени на пост по коридорите. Стражи, не Пазители, които сигурно са с Мейвън. Еванджелин не завива надясно, както очаквам, за да влезе в тронната зала през внушителните, сводести врати. Вместо това се устремява напред, следвана от всички нас, провирайки се в друго помещение, което познавам твърде добре.

Залата на съвета. Идеален кръг от мрамор и полирано, блестящо дърво. Покрай стените се редят в кръг седалки, а върху украсения с орнаменти под изпъква гербът на Норта, Пламтящата корона. Червено и черно, и кралско сребърно с остри върхове от горящ пламък. Едва не се препъвам при вида ѝ и се налага да затворя очи. Китън ще ме издърпа през стаята, не се съмнявам в това. С радост ще я оставя да ме извлече, ако това означава, че не се налага да виждам повече дори частица от това място. Тук умря Уолш — спомням си. Лицето ѝ се мярва зад клепачите ми. Преследваха я като заек. А тези, които я уловиха, бяха вълци — Еванджелин, Птолемей, Кал. Заловиха я в тунелите под Арчън, докато изпълняваше заповедите си от Алената гвардия. Откриха я, довлякоха я тук и я предоставиха на кралица Елара за разпит. Така и не се стигна чак дотам. Защото Уолш се самоуби. Погълна смъртоносна таблетка пред всички ни, за да опази тайните на Алената гвардия. Да опази мен.

Когато музиката става тройно по-силна, отново отварям очи.

Залата на съвета е изчезнала, но гледката пред мен по някакъв начин е по-ужасна.

Музиката танцува по въздуха , примесен със сладникавия и отвратителен мирис на алкохол, докато прониква във всеки сантиметър на величествената тронна зала. Излизаме на площадка, издигната на няколко стъпки над пода на залата, откъдето се разкрива пищен изглед към шумното празненство — минават няколко мига, преди някой да си даде сметка, че сме тук.

Очите ми се стрелкат напред-назад, нащрек съм, готова за отбрана, оглеждам всяко лице и всяка сянка в търсене на благоприятна възможност или на опасност. Коприна, скъпоценни камъни и красиви брони примигват под светлината на дузина полилеи, образуват човешко съзвездие, което кипи и се извива по мраморния под. След цял месец затворничество гледката връхлита сетивата ми, но аз я поглъщам жадно, прегладняла. Толкова много цветове, толкова много гласове, толкова много познати лордове и дами. Засега те не ме забелязват. Очите им не ме следят. Съсредоточени са върху събеседниците си, върху чашите си с вино и пъстроцветен алкохол, върху забързания ритъм, върху ароматния къдрав дим, който се издига из въздуха. Това сигурно е празненство, бурно и невъздържано, но нямам представа в чест на какво.