Виктория Авеярд: Кралска клетка

Но после, изглежда, че няма и никого другиго. Никой не идва да зяпа или злорадства над Мълниеносното момиче. Дори не и Мейвън.

Пазачите от рода Арвън не говорят с мен. Не ми казват имената си. Така че аз сама им измислям такива. Китън 1 1 Китън (англ. Kitten) — коте. — Б.пр. — по-възрастната жена, по-дребна от мен, с миниатюрно лице и бдителни, остри очи. Ег 2 2 Ег (англ. Egg) — яйце. — Б.пр. — с кръгла глава, бяла и плешива като на останалите пазачи. Трио има три линии, татуирани на врата, като идеално оформени драскотини от животински нокти. И зеленооката Клоувър 3 3 Клоувър (англ. Clover) — детелина. — Б.пр. , момиче приблизително на моята възраст, непоколебимо изпълняваща задълженията си. Тя е единствената, която се осмелява да ме погледне в очите.

Когато най-напред осъзнах, че Мейвън ме иска обратно, очаквах болка или тъмнина, или и двете. Най-вече очаквах да го виждам и да понасям изтезанието си под пламтящите му очи. Но не получавам нищо. Не и след деня, когато пристигнах и бях заставена да коленича. Той ми каза тогава, че ще изложи тялото ми на показ. Но не дойдоха екзекутори. Нито пък внушителите, хора като Самсон Мерандус и мъртвата кралица, за да отворят насила ума ми и да разнищят мислите ми. Ако това е наказанието ми, то е отегчително. Мейвън няма въображение.

В главата ми все още има множество гласове и толкова много, твърде много спомени. Врязват се, остри като бръснач. Опитвам се да притъпя болката с още по-тъпи книги, но думите плуват пред очите ми, буквите се преподреждат, докато виждам единствено имената на хората, които оставих зад себе си. Живите и мъртвите. И винаги, навсякъде Шейд.

Птолемей може и да уби брат ми, но аз бях тази, заради която Шейд застана на пътя му. Защото бях егоистка, изживяваща се като спасителка. Защото отново се доверих на човек, на когото не биваше, и замених чужди животи, както комарджия разменя карти за игра. Но освободи цял затвор. Пусна на свобода толкова много хора — и спаси Джулиан.

Слаба мисъл, още по-слаба утеха. Сега знам каква беше цената на затвора Корос. И всеки ден приемам факта, че ако имах избор, не бих я платила отново. Нито за Джулиан, нито за сто живи новокръвни. Не бих спасила никого от тях с цената на живота на Шейд.

А в края на краищата беше все едно. От месеци Мейвън ме молеше да се върна, умоляваше ме с всяка изцапана с кръв бележка. Беше се надявал да ме купи с трупове, с телата на мъртъвците. Но тогава си мислех, че не съм готова на замяна, дори не и за хиляда невинни живота. Сега ми се иска отдавна да бях изпълнила молбата му. Преди да си науми да посегне на онези, на които държах истински, защото знаеше, че ще ги спася. Знаеше, че Кал, Килорн, семейството ми са единствените, заради които бях готова на сделка. Заради техния живот давах всичко.

Предполагам, знае, че е безполезно да ме изтезава. Дори с резонатора — машина, създадена, за да използва мълниите ми срещу мен, да ме раздира нерв по нерв.

Агонията ми е безполезна за него. Майка му го е научила добре. Единствената ми утеха е да знам, че младият крал е останал без злия си кукловод. Докато аз съм държана тук, наблюдавана денонощно, той е сам начело на кралство без Елара Мерандус, която да направлява ръката му и да му пази гърба.

От месец не съм усещала вкуса на свеж въздух и от почти толкова не съм виждала нищо друго освен вътрешността на стаята си и ограничения изглед, предоставян от единичния ми прозорец.

От него се разкрива гледка към градина във вътрешен двор, вече отдавна мъртва в края на есента. Китката дървета в нея е оформена от ръце на зелени пазители. Разлистени, дърветата сигурно изглеждат великолепно: зелена корона от цветове със спираловидно извити, невъзможно причудливи клони. Но голи, чворестите дъбове, брястове и букове се извиват, наподобявайки нокти на хищна птица; сухите им, мъртви пръсти се жулят един в друг като кости. Вътрешният двор е изоставен, забравен. Точно като мен.

Не , изръмжавам полугласно.

Другите ще дойдат за мен.

Смея да се надявам. Стомахът ми се преобръща всеки път, щом вратата се отвори. За миг очаквам да видя Кал или Килорн, или Фарли, навярно Нани с лицето на друг човек. Дори полковника. Сега бих заплакала от облекчение, ако видя аленото му око. Но никой не идва за мен. Никой не идва за мен.

Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да я има изобщо.

И Мейвън го знае.

Когато слънцето залязва на трийсет и първия ден, разбирам какво възнамерява да направи.