Виктория Авеярд: Кралска клетка

Иска да изгния. Да изтлея. Да бъда забравена.

Отвън във вътрешния двор от кости ранен сняг се носи на вихрушки, навявани от металносиво небе. Стъклото е студено на допир, но отказва да замръзне.

Така ще откажа и аз.

Снегът навън е съвършен на утринната светлина: бяла кора, красяща преградните дървета. До следобед ще се стопи. По мои сметки е единайсети декември. Студено, сиво, мъртво време в ехото между есента и зимата. Истинските снегове ще започнат чак другия месец.

У дома имахме навика да скачаме от верандата в снежните преспи дори след като Брий си счупи крака, когато се приземи върху затрупана купчина дърва за огрев. Изхарчихме надниците на Гиза за цял месец, за да го оправим, и ми се наложи да открадна повечето материали, които бяха необходими на така наречения ни лекар. Това беше зимата, преди да вземат Брий на задължителна военна служба, последният път, когато цялото ни семейство беше заедно. Последният път. Изобщо. Никога повече няма да сме цели.

Мама и татко са при Гвардията. Гиза и живите ми братя също. Те са в безопасност. Те са в безопасност. Те са в безопасност. Повтарям думите, както правя всяка сутрин. Утешават ме, нищо, че може и да не са верни.

Бавно избутвам чинията със закуската си. Вече познатото пиршество от овесена каша с много захар, плодове и препечена филийка не ми носи утеха.

— Свърших — казвам по навик, макар да знам, че никой няма да отвърне.

Китън вече е до мен, гледайки подигравателно към наполовина изядената храна. Хваща чинията, както някой би хванал буболечка, и я държи на една ръка разстояние, за да я занесе до вратата. Вдигам бързо очи, надявам се да зърна веднъж преддверието пред стаята ми. Както винаги то е празно и сърцето ми се свива. Тя пуска чинията на пода с дрънчене и може би я счупва, но това не я притеснява. Някой слуга ще почисти. Вратата се затваря зад нея и Китън се връща на мястото си. Трио седи в другия стол със скръстени ръце, с немигащи очи, докато се взира в торса ми. Мога да почувствам нейната и неговата способност. Усещането е като от твърде стегнато увито одеяло, което държи мълниите ми приковани и скрити далече на някакво място, към което не мога дори да се опитам да поема. Кара ме да искам да си одера кожата.

Мразя това. Мразя го.

Мразя. Го.

Тряс.

Захвърлям чашата си с вода към отсрещната стена, оставям я да се разплиска и да се разлети на късчета на фона на ужасната сива боя. Никой от пазачите ми не трепва. Правя това често.

И помага. За минута. Може би.

Следвам обичайното разписание, онова, което съм си създала през последния месец на пленничество. Събуждам се. Мигновено съжалявам. Получавам закуска. Губя апетит. Повиквам да отнесат храната. Мигновено съжалявам. Изливам водата. Мигновено съжалявам. Смъквам чаршафите и завивките от леглото. Може би разкъсвам чаршафите, понякога — докато крещя. Мигновено съжалявам. Опитвам се да чета книга. Взирам се навън през прозореца. Взирам се навън през прозореца. Взирам се навън през прозореца. Получавам обяд. Всичко се повтаря.

Аз съм много заето момиче.

Или, предполагам, би трябвало да кажа „жена“.

Осемнайсет е условният вододел между детето и възрастния. А аз навърших осемнайсет преди седмици. На 17 ноември. Не че някой знаеше или забеляза. Съмнявам се пазачите от рода Арвън да ги е грижа, че повереницата им е остаряла с една година. Само един човек в този дворец затвор би се интересувал. А той не ме посети, за мое облекчение. Това е единственото хубаво нещо в пленничеството ми. Докато съм затворена тук, заобиколена от най-ужасните хора, които някога ще познавам, не е нужно да търпя присъствието му.

До днес.

Пълната тишина около мен се разтърсва не от експлозия, а от щракане. Познатото превъртане на ключа във вратата. Извън разписанието, без предупреждение. При звука рязко обръщам глава, както и пазачите от рода Арвън, които от изненада изведнъж се разсейват. Във вените ми потича адреналин, тласкан от внезапно забилото ми като барабан сърце. В тази частица от секундата дръзвам да се надявам отново. Мечтая си кой може да е от другата страна на вратата.

Братята ми. Фарли. Килорн.

Кал.

Искам да е Кал. Искам неговият огън да погълне целия този дворец и всички хора вътре.

Но мъжът, който стои от другата страна, не ми е познат. Само дрехите му са ми познати — черна униформа, сребърни украси. Офицер от Сигурността, безименен и маловажен. Влиза в затвора ми, задържайки вратата отворена с гърба си. Още негови себеподобни се събират пред нея и затъмняват преддверието с присъствието си.