Виктория Авеярд - Кралска клетка

Мейвън все така се е вкопчил в трона си, стиска сивите каменни плочи с такава сила, че кокалчетата му са побелели. Хвърля поглед към придворните, чувства очите им върху себе си, а после се обръща отново със злобна гримаса към Еванджелин.

— Не само не си член на съвета ми, но и не познаваше баща ми достатъчно добре, за да познаваш ума му. Аз съм крал както беше той и разбирам нещата, които трябва да бъдат извършени за постигане на победа. Нашите закони са свещени, но сега водим две войни.

Две войни.

Адреналинът пулсира из тялото ми толкова бързо, че си помислям, че мълнията ми се е върнала. Не, не мълния. Надежда. Прехапвам устна, за да се сдържа да не се ухиля. Седмици, откакто започна пленничеството ми, Алената гвардия продължава да съществува и процъфтява. Не само все още се борят, а и Мейвън го признава открито. Сега е невъзможно да бъдат скрити или пренебрегнати.

Макар да имам нужда да науча повече, си държа устата затворена.

Мейвън прогаря Еванджелин с поглед:

— Никой вражески пленник, особено не и някой, толкова ценен като Мер Бароу, не бива да бъде хвърлен на вятъра чрез една обикновена екзекуция.

— Пак я погубваш! — възразява Еванджелин, изстрелвайки отговора си толкова бързо, та разбирам, че сигурно се е упражнявала за този спор. Прави още няколко крачки напред, скъсява разстоянието между себе си и Мейвън. Всичко това ми се струва представление, преструвка, нещо, разигравано на платформата, за да бъде видяно от придворните. Но кой има полза от това? — Тя си седи и бездейства, не прави нищо, не ни дава нищо, докато Корвиум гори!

Още едно скъпоценно късче информация, което да скътам. Още, Еванджелин. Дай ми още.

Преди месец видях с очите си как градът крепост, сърцето на военните сили на Норта, избухва в метежи. Всичко все още продължава. Споменаването на Корвиум отрезвява тълпата. Това не убягва на Мейвън и той се мъчи да запази спокойствие.

— Съветът ще вземе решение след броени дни, милейди — казва той през зъби.

— Простете дързостта ми, Ваше величество. Зная, че желаете да окажете възможно най-голямо уважение на съвета, дори на най-слабите части от него. Дори на страхливците, които не могат да направят онова, което трябва да бъде направено. — Още една стъпка по-близо и гласът ѝ се смекчава до мъркане. — Но вие сте кралят. Решението е ваше.

Изкусно, осъзнавам. Еванджелин е точно толкова умела в манипулирането, колкото и всеки друг. С няколко думи не само е спасила Мейвън от опасността да се покаже слаб, но и го е принудила да последва волята ѝ, за да поддържа образа на силата. Против желанието си раздразнено си поемам дъх. Дали той ще направи каквото му нарежда тя? Или ще откаже, доливайки масло в огъня на бунта, който вече пламти из Висшите Династии?

Мейвън не е глупак. Разбира какво прави Еванджелин и държи вниманието си съсредоточено върху нея. Гледат се втренчено, общувайки с насилени усмивки и остри погледи.

— Изпитанието на кралиците определено представи най-талантливата дъщеря — казва той и поема ръката ѝ. И двамата изглеждат отвратени от това действие. Той рязко обръща глава към тълпата и поглежда към строен мъж в тъмносиньо. — Братовчеде! Искането ти за разпит е удовлетворено.

Самсон Мерандус рязко се изпъва в стойка „мирно“ и се появява от тълпата с ясен поглед. Покланя се, почти ухилен. Сините му одежди се диплят, тъмни като дим.

— Благодаря, Ваше величество.

— Не.

Думата се изтръгва от мен.

— Не, Мейвън!

Самсон се движи бързо, изкачвайки се на платформата с овладян гняв. Скъсява разстоянието между нас с няколко решителни крачки, докато очите му вече са единственото нещо в моя свят. Сини очи, очите на Елара, очите на Мейвън.

— Мейвън! — отново изричам задъхано, умолявайки, макар че с това няма да постигна нищо. Прося милост, макар че гордостта ми пламва дори само при мисълта да го моля за нещо. Но какво друго може да се направи? Самсон е внушител. Ще ме унищожи от вътре навън, ще разрови всичко, което съм, всичко, което знам. Колко души ще умрат заради онова, което съм видяла? — Мейвън, моля те! Не му позволявай да направи това!

Не съм достатъчно силна да разкъсам хватката, в която Китън стиска веригата ми, нито дори да окажа особена съпротива, когато Трио ме улавя за раменете. И двамата с лекота ме задържат на място. Очите ми се стрелват от Самсон към Мейвън. Едната му ръка е върху трона му, другата — в тази на Еванджелин. Липсваш ми , гласяха бележките му. Той е непроницаем, но поне гледа.