Сергей Лукяненко - Дневен патрул

Пресегнах се през Сумрака — с всички сили, дори ме заболя гърбът. Сграбчих съзнанието на мама — то конвулсивно потрепера и замря.

Така… ето какво ще направим…

Изпотих се, макар че в Сумрака винаги е хладно. Изразходвах сила, която би ми потрябвала на работата. Обаче след миг мама вече не помнеше, че е разговаряла с мен. Изобщо на нея много й допадаше, че съм такъв работохолик, че колегите ми ме ценят и ме обичат, че изчезвам от къщи в ранни зори и се връщам по нощите.

Ето така.

Най-вероятно това ще даде временен ефект, все пак не исках да бъркам прекалено дълбоко в съзнанието на майка ми. Обаче ми бяха осигурени към два месеца спокоен живот. И на татко също, а аз съм дъщеря на баща си и обичам него много повече. Само на децата им е трудно да отговорят дали обичат повече тате или мама, докато при възрастните нещата са дори съвсем лесни.

Когато приключих, отместих наполовина сформираната черна вихрушка — тя заплува през стените, търсейки обект, за който да се лепне, — след което си поех дъх и огледах критично входа.

Да, отдавна не е чистено тук. Пак е пълно със син мъх, при това до нашата врата е най-много. Ясно… с тези истерии на майка ми винаги има с какво да се подхранва. Когато бях малка, си мислех че Светлите отглеждат този мъх, за да ни създават ядове. После ми обясниха, че синият мъх произхожда от Сумрака и е паразит, хранещ се с човешките емоции.

— Лед! — заповядах аз, рязко вдигайки ръка нагоре. Студът послушно се струпа при пръстите ми и се разходи по стените като твърда четка. Замръзналите иглички на мъха се зарониха на пода, за да се разтопят моментално.

А така!

Това не ти е като да се храниш с дребни човешки мисли!

Това е истинската сила на Различните.

Излязох от Сумрака — в човешкия свят не бяха изминали дори две секунди. Оправих фризурата си. Челото ми бе запотено, наложи ми се да извадя кърпичка и да се избърша. И разбира се, когато се огледах в огледалото, предположението ми, че тушът ми се е размазал, се потвърди.

Вече нямаше никакво време да се занимавам с разкрасяването си. Просто си метнах лека маска на привлекателност, която да не позволи на нито един човек да забележи дефектите в грима ми. Ние наричаме тази маска „фередже“ и, общо взето, никой не пропуска случая да се присмее над Различен с „фередже“. При това обаче, всички се възползват от този похват. Когато нямат време, когато се налага да са сигурни, че ще направят добро впечатление, а понякога и за майтап. Една млада вещица от Псков, дето не умее нищо, освен да си слага „фередже“, вече три години работи като манекенка. И от това се издържа. Само дето има един проблем — номерът не минава, когато става дума за снимки и видеозаписи, така че е принудена да отказва безкрайните оферти за реклама…

Днес всичко беше против мен. И асансьорът се движеше много бавно, а вторият отдавна не работеше, и на излизане от входа налетях на Виталик — хлапето, което живее в апартамента под нас. Когато ме видя с „фереджето“, направо се втрещи и глупашки се усмихна. Той е влюбен в мен от тринайсетгодишен, влюбен е тайно и безнадеждно. Грешката си е моя. Тогава усвоявах любовните магии и реших да тренирам върху момчето на съседите, тъй като то и без това не изпускаше възможността да ме позяпа, когато лежа и се пека на слънце на балкона. И ето… натренирах се. Забравих да приложа ограничителните фактори. Той се влюби веднъж завинаги. Когато не ме вижда дълго време, сякаш му минава, но достатъчна е една случайна среща — и всичко започва отначало. Никога няма да бъде щастлив в любовта.

— Бързам, Виталик — с усмивка казах аз.

Но младежът продължи да стои, като ми препречваше пътя към изхода. После се осмели да ми направи комплимент.

— Колко си красива днес, Алиса…

— Благодаря. — Меко го накарах да се отмести и усетих как младокът потрепера, когато ръката ми докосна рамото му. Сигурно ще си спомня за това докосване цяла седмица…

— Положих последния изпит, Алиса! — бързо изрече той зад гърба ми. — Край, вече съм студент!

Извърнах се и го погледнах по-внимателно.

Нима този потребител на лосион против младежки пъпки си правеше някакви илюзии? Нима се надяваше, че постъпвайки в университета и започвайки „зрелия си живот“, ще може да претендира за нещо?

— Скатаваш се от казармата, а? — попитах аз. — Днешните мъже са станали някак безполови. Мухльовци. Вместо първо да изкарат казармата и да придобият жизнен опит, а чак след това да отидат да учат.