Сергей Лукяненко - Дневен патрул

— Аля!

Безсмислено е да се спори.

Нарочно тракайки силно с токчетата — макар че, общо взето, изобщо не се сърдех, — отидох в кухнята. Мама, както си му е редът, седеше пред включения телевизор, пиеше поредната чаша чай с поредното кексче. Какво ли намира в тези отвратителни детски кексчета? Голям боклук са! Да не говорим за това колко зле се отразяват на линията.

— Пак ли смяташ да ми закъснееш днес, бебче? — дори без да се извърне към мен, попита мама.

— Не знам.

— Алиса, според мен нямаш право да допускаш това. Има си работно време, така че да те държат до един през нощта…

— За това ми плащат — уж небрежно казах аз.

Сега вече майка ме погледна. Устните й се разтрепериха.

— Упрекваш ме, така ли?

Гласът на майка ми винаги е бил добре школуван. Като на актриса. Направо е за театъра.

— Да, ти ни издържаш с твоята заплата — с горчивина рече мама. — Държавата ни обра и ни захвърли да мрем в канавката. Благодаря ти, дъще, че не ни забравяш. Ние с татко ти сме ти много благодарни. Но няма нужда постоянно да ни го натякваш…

— Имах съвсем друго нещо предвид, мамо. Нали знаеш, че съм на ненормиран работен ден!

— Работен ден! — плесна с ръце мама. Троха от кекса се беше закачила на брадичката й. — По-добре го наречи работна нощ! Пък и кой знае с какво се занимаваш!

— Мамче…

Разбира се, тя нищо такова не мисли. Напротив, винаги с гордост разказва на приятелките си колко примерно и чудесно момиче съм. Просто е настроена да се изпокара с мен от сутринта. Може би е гледала новините или е чула поредната гадост за нашия живот. Може би още със ставането са се сдърпали с татко — той не току-така излезе толкова рано.

— Освен това нямам намерение да ставам баба на четиридесет! — без особена последователност продължи майка. Ама за какво й е да бъде последователна? Тя отдавна се страхува, че ще се омъжа, ще изляза от къщи и те двамата с баща ми ще трябва да живеят сами. А може и да не им се наложи — веднъж погледнах линиите на реалността и се оказа, че е твърде вероятно баща ми да я напусне заради друга жена. По-млад е с три години от мама… и за разлика от нея се грижи за външния си вид.

— През тази година ставаш на петдесет, мамо — казах аз. — Извинявай, ама много бързам.

Когато бях вече в антрето, ме догони изпълненият с обида вик на майка:

— Ти никога не си искала да си поприказваш човешки с майка си!

— Навремето исках — измърморих под носа си и изскочих от апартамента. — Когато бях човек, имах това желание. А къде беше ти тогава…

Ясно е, че сега майка се утешава с мисълта какъв скандал ще ми спретне довечера. И копнее да забърка в него и татко. Когато се сетих за това веднага се почувствах гадно.

Ама че похват — да намесваш любимия си мъж в скандали? Та нали мама го обича! Още го обича, знам, проверявала съм. И не осъзнава, че с този си характер е убила любовта у баща ми.

Никога няма да постъпвам по този начин.

Няма да позволя това и на майка си!

Във входа нямаше никой, пък и да беше така, това не би ме спряло. Извърнах се към вратата и погледнах — с особен поглед, леко присвила очи… за да видя сянката си.

Истинската си сянка. Онази, дето е родена от Сумрака.

Сякаш мракът пред мен се сгъсти. До онази чиста пронизваща тъма, до онзи черен цвят, редом с който беззвездната нощ се превръща в ден.

На фона на тази тъма потрепна сив, завихрящ се силует, нито обемен, нито плосък. Досущ като изрязан от мръсен памук. А може би тъкмо обратното — сякаш са пробили Великия Мрак и са оставили в него врата към Сумрака.

Направих крачка, настъпвайки сянката си, която се плъзна нагоре и прие тялото ми. И светът се промени.

Багрите почти изчезнаха. Всичко застина в сивкава, размазана мъгла — такава се получава, ако намалиш цвета и контраста на картината на телевизора до минимум. Звуците се забавиха и настъпи тишина, остана само едва доловимо бучене… слабо, като шума на далечно море.

Бях в Сумрака.

И видях как в апартамента пламти ядът на мама. Лимоненожълт, киселинен цвят, примесен със самосъжаление и отровнозелена омраза към татко, който толкова ненавреме беше отишъл в гаража да ремонтира колата.

А освен това над нея лека-полека се формираше черен вихър. Прокоба с тясно насочен спектър, засега хилава, на ниво „пуста да опустее скапаната ти работа, неблагодарна глупачко!“, но за сметка на това майчина. Особено прилепчива и мощна.

Е, не, мамче!

Благодарение на твоята загриженост баща ми се сдоби с инфаркт на тридесет и седем годишна възраст, едва го спасих от втори… на такава цена, че не ми се иска да се сещам. Сега и на мен ли ми взе мерника?