Сергей Лукяненко - Дневен патрул

— Тогава аз ще си пийна. — Дария поднесе „реаниматора“ към устните си и изсмука водката на една глътка. — Така се работи… по-ефикасно. А ти… напразно се страхуваш от мен. Не се издържам от пладнешки обири.

Няколкото останали на дъното капки също отпътуваха в шишенцето с омайната смес. После, без да се стеснява от любопитния поглед на Наташа, врачката поръси вътре сол, захар, вряла вода от чайника и някакво прахче, което силно ухаеше на ванилия.

— Това какво е? — попита Наташа.

— Хрема ли имаш? Ванилия.

Гледачката й подаде шишенцето:

— Дръж.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Ще дадеш на мъжа ти да го изпие. Ще се справиш ли? Може да го сипеш в чая или във водката — но това не е желателно.

— Ами къде е… магията?

— Каква магия?

Наташа отново се почувства като пълна глупачка. Изрече истерично:

— Тук има капка моя кръв, капка водка, захар, сол и ванилия!

— И вода — допълни Дария и демонстративно сложи ръце на хълбоците си. Иронично погледна Наташа: — А ти какво искаше? Да ти дам изсушено жабешко око? Яйца на авлига? Или да се изсекна в шишенцето? От съставките ли имаш нужда, или те интересува ефектът?

Наташа мълчеше, сащисана от тази атака. А Дария с вече неприкрит присмех продължи монолога си:

— Миличка моя… че аз ако исках да те шашна — щях да го направя. Бъди сигурна. Важно е не какво има в шишенцето, а кой е забъркал сместа. Не се страхувай, прибери се у дома и дай на мъжа ти да изпие това. Той ще се отбие ли пак при тебе?

— Да, довечера, обади се, че ще мине да си вземе някои неща… — избъбри Наташа.

— Нека си ги вземе, само му направи едно чайче. Утре ще си донесе обратно парцалките. Ако го пуснеш да влезе, разбира се… — Дария се подсмихна. — Е, какво пък… остана още едно нещо, за да приключим работата. Ще си туриш ли оня грях на душата?

— Да. — Наташа внезапно разбра, че вече не може напълно обосновано да се присмее над чутото. Имаше нещо, което не беше никак смешно. Обещанието на врачката бе прозвучало прекалено сериозно. И ако утре мъжът й наистина се върнеше…

— Думата е от теб, а работата — от мен… — Дария бавно разпери ръце. Заговори като в скоропоговорка: — Червена вода, чужда беда, мъртво семе, хилаво племе… Каквото е било, го няма, каквото не е било — няма да бъде… Върни се в нищото, разтвори се без следа, това е волята ми, това е думата ми…

Гласът й спадна до нечленоразделен шепот. Една минута врачката мърдаше беззвучно устни. После с все сила плесна с ръце.

Изглежда въображението на Наташа се беше развихрило — тя изпита чувството, че през кухнята профуча порив на леденостуден вятър. Сърцето й се разтуптя, а кожата й настръхна.

Дария тръсна глава, погледна Наташа, кимна:

— Това беше. Върви си, миличка. Върви си вкъщи, дъще, да чакаш мъжа си.

Наташа стана. Попита:

— А какво… кога ще се…

— Когато забременееш, сама ще се сетиш за мене. Ще те чакам три месеца… а ако не те дочакам — сама си си виновна.

Наташа кимна. Преглътна заседналата в гърлото й буца. Кой знае защо сега тя твърдо вярваше във всичко, което й беше обещала врачката… при това разбираше ясно, до болка, че след три месеца, ако наистина всичко се сбъдне, страшно ще й се свиди да даде парите си. Ще се изкуши да изкара всичко съвпадение… Как да даде пет хиляди долара на тази шарлатанка?

И в същото време разбираше, че ще ги даде. Може би щеше да отлага до последния ден, но ще й донесе парите.

Защото щеше да помни това леко изпляскване на захабените длани и студената вълна, която внезапно беше префучала през кухнята.

— Върви — леко заповеднически повтори врачката. — Тепърва ще приготвям вечеря и ще почиствам апартамента. Хайде, хайде…

Наташа излезе в тъмното антре, с облекчение изу чехлите и нахлузи обувките си. Чорапогащникът май не се беше скъсал… да му се не надява човек…

Погледна врачката, като се опитваше да намери някакви думи — да благодари, да уточни, може би дори да се пошегува, ако се получи, разбира се…

Но Дария явно си имаше други грижи. Очите й бяха станали кръгли, тя бе забила поглед право в заключената врата, леко мърдаше протегнатите си напред ръце и шепнеше:

— Кой… кой… кой?

А в следващия момент вратата зад гърба на Наташа се отвори с гръм и трясък. Антрето за миг се напълни с хора: двама мъже здраво държаха врачката за ръце, друг с бърза крачка тръгна към кухнята — без да се озърта, очевидно добре познаваше разположението на стаите в апартамента. До Наташа се озова младо чернокосо девойче. Всички мъже бяха облечени най-обикновено и с някак показна безличност: шорти, каквито поради невижданите горещини носеха почти деветдесет процента от мъжете в Москва, и тениски. Наташа изведнъж си помисли с уплаха, че тези дрехи са нещо като ненабиващите се на очи сиви костюми на хората от специалните служби.