Сергей Лукяненко: Дневен патрул

— Колко лошо — с упрек в гласа каза девойката, гледайки Наташа и клатейки глава. — Колко гнусно, Наталия Алексеевна.

За разлика от мъжете, тя носеше тъмни дънки и дънково яке. На врата й проблясваше медальон, окачен на сребърна верижка, а на пръстите й имаше няколко масивни пръстена от същия метал: префърцунени, с различни украси, глави на дракони и тигри, усукани змии, някакви странни шарки, подобни на букви на неизвестна азбука.

— Какво имате предвид… — със спаднал от притеснение глас попита Наташа.

Вместо отговор, девойката безмълвно разкопча чантичката й, извади шишенцето. Поднесе го към очите на Наташа и отново с укор поклати глава.

— Да! — извика от кухнята момъкът, който се бе усамотил там. — Всичко е налице, момчета.

Единият от мъжете, които държаха врачката, въздъхна и с някак отегчен глас промълви:

— Дария Леонидовна Ромашова! В името на Нощния патрул, вие сте арестувана.

— Какъв пък е тоя патрул? — В гласа на врачката звучеше явно недоумение, примесено с паника. — Кои сте вие?

— Имате право да не отговаряте на нашите въпроси — продължи момъкът. — Всяко магическо действие от ваша страна ще се разглежда като враждебно и ще се наказва без предупреждение. Имате право да помолите да бъдат уредени човешките ви задължения. Обвинена сте в следното… Гарик?

Мъжът, който беше отишъл в кухнята, се върна. Наташа отбеляза за себе си като насън, че той има много интелигентно, замислено-тъжно лице. Винаги беше харесвала такива мъже…

— Предполагам, че комплектът е стандартен — каза Гарик. — Незаконно упражняване на черна магия. Намеса в човешкото съзнание на ниво трета-четвърта степен. Убийство. Неплатени данъци… Впрочем, това вече не засяга нас, а Тъмните.

— Обвинена сте в следното: незаконно упражняване на черна магия, намеса в човешкото съзнание и убийство — повтори мъжът, който държеше Дария. — Ще дойдете с нас.

Врачката започна да крещи — пронизващо и страшно. Наташа неволно погледна зейналата врата — разбира се, беше наивно да се очаква, че съседите ще дотичат да я спасяват, но нали можеха да извикат полиция, все пак?

Странните посетители изобщо не реагираха на крясъка. Само девойката леко се намръщи и попита, като кимна към Наташа:

— Какво ще правим с нея?

— Да се конфискува любовното биле и да се изтрият спомените й. — Гарик погледна Наташа без капка съчувствие. — Нека си мисли, че не е заварила никого в апартамента.

— Това ли е всичко? — Девойката извади от джоба си пакет цигари и запали, без изобщо да бърза.

— А какви са другите варианти, Катя? Тя е човек, какво искаш от нея?

Това вече дори не беше плашещо. Сън, само лош сън… и Наташа действаше като насън. Издърпа с рязко движение скъпоценното шишенце от ръцете на девойката и скочи към вратата.

Нещо я отхвърли назад. Сякаш бе връхлетяла върху невидима стена. Наташа с вик падна до краката на врачката, а шишенцето изхвърча от ръката й и се счупи неочаквано лесно при удара си в стената. Върху линолеума се образува мъничка локва от лепкавата безцветна течност.

— Тигърче, събери останките за отчета — спокойно каза Гарик.

Наташа се разплака.

Не, не от страх, макар че тонът на Гарик не будеше съмнение — спомените й ще бъдат изтрити. Ще плеснат с ръце или ще направят нещо друго — и ще ги изтрият. И тя ще се озове на улицата с твърдата увереност, че вратата на врачката не се е отворила пред нея.

Тя плачеше, гледайки как голямата й любов изтича в дупките на пода.

Някой нахлу откъм стълбището през зеещата врата: „Момчета, имаме гости!“ — чу Наташа нечий тревожен глас, но дори не се обърна. Не беше нужно. Така или иначе щеше да забрави всичко. Всичко щеше да се разбие, да се пръсне на парчета, да се излее в мръсотията.

Завинаги.

Сутрин никога не ти стига времето да се приготвиш за излизане. Все едно дали ще станеш в шест или в седем — задължително не ти достигат пет минути.

Интересно, защо ли става така?

Стоях пред огледалото и припряно слагах червило. И както винаги, когато бързах, червилото се нанасяше неравномерно, като че бях ученичка, която за пръв път е свила мазилата на мама. По-добре беше хич нищо да не слагам… да изляза без никакъв грим. В това отношение нямам скрупули, изглеждам така, че мога да си го позволя.

— Аля!

На ти сега.

Няма начин и това да не ми дойде до главата!

— Какво, мамче? — извиках аз, набързо нахлузвайки сандалите.

— Ела тук, малката ми.

— Ама вече съм се обула да излизам, мамо! — извиках, оправяйки изметналата се каишка. — Закъснявам, майче!