Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Кой е за плуване? — пита Нед.

— А след това мексиканско ядене — казва Оливър.

Духовете ни кипят. Това е Финикс в края на краищата. Наистина сме тук. Почти сме стигнали целта си. Утре се отправяме на север да търсим убежището на Пазителите на черепите.

Сякаш са минали години, откакто започна всичко това. Подхвърленото мимоходом, небрежно споменаване в неделния вестник. „Манастир“ сред пустинята, недалече от Финикс, където петнайсетина „монаси“ практикуват някакво тяхно си, особено разклонение на т.н. „християнство“. „Дошли са от Мексико преди около двадесет години и се вярва, че са се пренесли в Мексико от Испания някъде по времето на Кортес. Икономически независими, държат се настрана от външния свят и не окуражават посещения, въпреки че са сърдечни и вежливи с всеки, който случайно се натъкне на тяхната изолирана, обкръжена от кактуси обител. Декорът е странен, съчетание от средновековен християнски стил и някакво подобие на ацтекски мотиви. Преобладаващият символ, който придава на манастира суров, дори гротесков вид, е човешкият череп. Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне. Един дълъг фриз с изображения на черепи като че ли е изработен по модел на това, което може да се види в Чичен Ица, Юкатан. Монасите са стройни, стегнати мъже, кожите им са гладки, потъмнели от слънцето и обрулени от вятъра. Много странно, но изглеждат едновременно и стари, и млади. Този, с когото говорих, отказа да се представи по име. Можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“

Чиста случайност бе, че го забелязах, докато преглеждах разсеяно притурката на вестника. Чиста случайност, че фрагментите странни образи — фризът с черепи, старите млади лица — се загнездиха в ума ми. Чиста случайност, че само след няколко дни се натъкнах на ръкописа с Книгата на черепите в университетската библиотека.

Нашата библиотека е истинска гениза 19 19 Архивен склад към синагога — Б. пр. , склад от бракувани и любопитни неща, ръкописи и апокрифи, които никой не си е направил труда да преведе, дешифрира, класифицира или дори да огледа по-подробно. Предполагам, че всеки голям университет има подобен депозиториум, пълен с всевъзможни документи, придобити от завещания или изкопани на експедиции, чакащи (след двайсет години? след петдесет?) учените да ги удостоят с вниманието си. Нашата е по-обилно заредена от повечето, навярно заради трите поколения градящи империя библиотекари, които са събирали алчно, трупали са древните съкровища по-бързо, отколкото би могъл да се справи с тях цял батальон учени. При такава система някои неща неизбежно биват оставяни настрана, биват удавяни в пороя от нови придобивки и рано или късно остават скрити, забравени, осиротели. Така че имаме рафтове, отрупани с шумерски и вавилонски клинописни плочки, повечето извадени по време на прочутите разкопки в Месопотамия през 1902–1905 г. Имаме цели бъчви, пълни с непипани папируси от по-късните династии. Имаме десетки килограми материал от иракски синагоги, не само преписи на Тората, но също така брачни договори, дворцови решения, наемни договори, поезия. Имаме изписани пръчици от тамариск, извадени от пещерите на Тун-хуан, стар, пренебрегнат дар от Аурел Щайн. Имаме сандъци с енорийски регистри от плесенясали хранилища на студени йоркширски замъци. Имаме парчета от кодекси на Колумбово Мексико. Имаме купища пергаменти с химни и меси от манастири от четиринайсети век в. Пиренеите. Като едното нищо библиотеката ни може да съхранява „Розетския камък“, който да отключи тайните на писмеността Мохенджо Даро, може да съхранява учебника на император Клавдий по етруска граматика, може да съдържа некаталогизирани мемоарите на Мойсей или дневника на Йоан Кръстител. Тези открития, ако изобщо бъдат направени, ще се направят от други, ровещи в тъмните прашни складове под главната сграда на библиотеката. Но аз бях този, който откри Книгата на черепите.

Не търсех нея. Изобщо не бях чувал за нея. Изпросих разрешение да вляза в подземните складове, за да потърся едни ръкописи — каталонска мистична поезия, тринайсети век, придобити уж от барселонския търговец на антики Хайме Маура Гудиол през 1893 г. Професор Васкес Оканя, на когото уж сътрудничех при преводите от каталонски, беше чул за съкровището на Маура от своя професор, преди трийсет години, и имаше някакви смътни спомени, че е виждал въпросните ръкописи. След като огледах избелелите стари картончета, успях да разбера къде най-вероятно може да се намери колекцията на Маура и тръгнах да търся. Тъмно помещение. Запечатани сандъци. Безброй картонени папки. Никакъв късмет. Кашлям, задавен от прахта. Пръстите ми са почернели, лицето ми е мръсно. Ще опитаме още един сандък — и край. И изведнъж: корава червена папка, съдържаща шарен ръкопис на страници от фина хартия. Пищно изписано заглавие: Liber Calvarium. „Книгата на черепите“. Омайващо заглавие. Злокобно. Романтично. Отворих я. Изящен унциален шрифт с ясен плътен почерк от десети или единадесети век. Думите не бяха на латински, а на силно латинизиран каталонски. Преведох ги автоматично. „Знай това, о, Знатнородени: ние вечен живот ти предлагаме“. Най-проклетото начало, на което можеш да се натъкнеш. Да не би да бях сгрешил? Не. „Ние вечен живот ти предлагаме“. Останалото не беше лесно да се дешифрира като началото; най-отдолу на страницата и нагоре по лявата страна имаше осем красиво изрисувани човешки черепа, всеки отделен от следващия в рамка с колони и малък свод в романски стил. Само един от черепите още пазеше долната си челюст. Един беше килнат на една страна. Но всички се хилеха: лице след лице, сякаш казваха от гроба: „Добре би било да научиш нещата, които сме разбрали ние“.