Стен Никълс - Орки

— Ти го познаваш? — учуди се Страк.

Серафейм и Санара размениха погледи, изпълнени със значение, което остана скрито за Страк. Тя кимна.

— Как се озова тук? — попита Койла, като го разглеждаше с нескрито подозрение.

— Това не е най-важното сега — отвърна Серафейм. — Имаме по-неотложни дела. Ще ви кажа каквото мога. Трябва обаче да ми се доверите.

— Да бе! — засмя се иронично Хаскеер.

— Може би аз съм единствената ви надежда — продължи новодошлият — и няма да изгубите нищо, ако ме изслушате.

— Съгласен, стига да не дрънкаш глупости като предния път — отвърна Джъп. — Защото на нас пък не ни е до твоите приказки.

— Вярно е, че понякога приказвам врели-некипели. Но не и този път. — Серафейм огледа застиналите им в очакване лица. — Е, добре. Какво ще кажете, ако ви съобщя, че сте откраднали цял един свят?

Докато останалите още обмисляха чутото, Койла възкликна:

— Какво? Ние? Малко е прекалено, като се има предвид, че го казва представител на човешкия род.

— Но въпреки това е самата истина.

— Не ми прилича на някоя от твоите истории — отбеляза Страк. — По-добре да ни обясниш какво имаш предвид, Серафейм, защото търпението ни започва да се изчерпва.

— Има много за обясняване и най-добре да ме изслушате. Инак накрая ще загинете от ръцете на слуагите.

— Готови сме — кимна Страк. — Стига да не го увърташ и да бъдеш пределно ясен.

— Какво ще кажете, като чуете, че Марас-Дантия не е ваша земя?

Един-двама от оръженосците се изсмяха презрително.

— Ще кажа, че все още не е напълно притежание и на човеците — отвърна Страк.

— Не това имах предвид.

Страк вече започваше да се ядосва.

— Стига с тези твои гатанки, Серафейм. Говори направо.

— Да опитаме по друг начин. Според вас, слуагите приличат ли на същества от този свят?

— Те са тук, нали? — намеси се Джъп.

— Да, но виждали ли сте нещо подобно преди? Вярвали ли сте, че могат да съществуват? Или ги смятахте само за част от легендите?

— Вгледай се внимателно в Марас-Дантия — посъветва го джуджето. — Ще видиш много различни раси. Та, освен че са отвратително грозни, какво друго толкова специално има в тези слуаги?

— Донякъде това исках да кажа и аз. Как според вас тази земя е била заселена от толкова различни народи? Защо, мислите, Марас-Дантия е така богата на разнообразие от разумни същества? Или трябва да я нарека Центразия?

— Само ако жадуваш да ти прережа гърлото! — извика един оръженосец. — Това е нашата земя!

Страк го сгълча да млъкне. Сетне се обърна към човека и попита:

— Какво целиш с този въпрос?

— Може би е най-важният въпрос, който някога ви е бил задаван. — Той вдигна ръка, за да спре възгласите. — Потърпете още малко, ако обичате. Ще ме разберете най-добре, ако за миг се примирите с идеята, че древните народи са дошли от друго място.

— Както и вие, хората, нали? — попита Алфрей.

— В известен смисъл. Макар че ние с вас имаме различни представи за това… откъде са дошли.

— Продължавай — подкани го Страк, заинтригуван.

— Та… древните народи са пристигнали тук от други места. Повярвайте, така е. А предметите, които вие наричате звезди, са свързани с начина, по който са се преместили в този свят.

— Нещо започна да ме наболява главата — оплака се Хаскеер. — Щом те — ние — не сме оттук, тогава откъде сме?

— Ще се опитам да го обясня тъй, че да го разберете. Представете си, че има места, обитавани само от гремлини. Или пикси, нияди и таласъми. Или орки.

Страк смръщи вежди.

— Искаш да кажеш земи, където живеят само тези раси, така ли? Без да са смесени? И без човеци?

— Точно така. И, ако не бяха инструментумите, никой от вас нямаше да е тук.

— Включително и човеците?

— Не. Ние винаги сме живели по тези земи.

Последваха гневни изблици. Страк трябваше да използва целия си авторитет, за да успокои орките.

— Серафейм, такива думи най-добре да се доказват. Къде са твоите доказателства?

— Ще ги имате, ако планът ми успее. Няма ли да ме оставите да довърша?

Страк кимна.

— Напълно понятно ми е недоверието ви — обясни им Серафейм. — Това място е единственото, което познавате, не само вие, но и вашите родители. Ала уверявам ви, колкото и да сте сигурни, че ние, хората, сме нашественици, това не е така. Истината за това, което казвам, лежи тук, в Иллекс. И тя може да бъде потвърдена само ако си помагаме един на друг. Може дори да ви бъде от полза.

Той помисли малко, сетне продължи:

— Истината е свързана и с изобилието магична енергия в земята, която вие наричате Марас-Дантия. Или, по-точно, с някогашните богати залежи от подобна енергия. Преди много поколения, както сами знаете, хората са започнали да прекосяват Сцилантийската пустиня, дирейки нови земи и изоставяйки домовете си от другата страна на света. Те дошли тук пеш или на коне, преодолявайки нажежени пясъци и оставяйки зад себе си гробища. Само най-силните оцелявали до края, тези, които били изпълнени с най-голяма решимост. Този плодороден континент бил за тях най-голямата награда. Не било необходимо вече да се съобразяват с границите на собствените си владения. Щом нивите, от които се изхранвали, показвали признаци на изтощение, те се премествали на нови. В края на краищата кой друг ги използвал? Никой от местните заселници. Никой, който да засажда или да черпи полезните изкопаеми. И тъй, те строели, копаели в земята, изгаряли горите и засаждали култивирани растения. Повечето от тях нямали никакъв усет към земните енергии, към магията, и затова не разбирали какъв хаос предизвикват. За тях магията не била нищо повече от панаирджийско факирство, умение на ръцете, трикове, игра с фойерверки. Само малцина, които си направили труда да опознаят по-добре древните народи, разбрали, че нещата не стоят точно така. И се появили пантеонистите.