Стен Никълс - Орки

А слуагите започнаха да настъпват.

— Ей, какво стана с помощта ви? — провикна се Страк към Серафейм.

— Правим каквото можем — отвърна той. — Затова идват толкова бавно.

— На това бавно ли му казваш? — присвил очи срещу отблясъците, които пораждаха болезнените изригвания в главата му, Страк размаха корниза с всичка сила.

Краят му подкоси един от крайниците на слуага. Чудовището се препъна и падна, претърколи се от края на площадката и продължи надолу. Когато стигна следващата площадка, тупна по гръб и продължи да се клатушка, махайки безпомощно с краката си във въздуха. Ала същевременно изгарящата болка в главата на Страк се усили.

И в този момент последният слуаг започна да се надига. Тялото му се източваше нагоре, докато накрая сякаш изпълни цялото пространство около стълбището. То се променяше бързо пред ужасените им погледи — монолитната, лъскава долна част на туловището се раздвои. В основата се оформиха масивни задни крака с нокти, озъбената му паст се разтвори и нададе ужасяващ рев. От гърдите се подадоха пипала, които започнаха да се гърчат около него. Ноктите на краката му задраскаха по пода, чудовището бързо набра скорост и се хвърли в атака.

Хаскеер се просна на пода, насочил корниза право към приближаващия се демон, досущ както Страк бе постъпил със снежния леопард. Слуагът изпъна предните си крака и прелетя над него, като не му позволи да го удари. С пипалата си той разхвърля останалите орки, без да си дава труд да провери къде падат. Яките му крака мачкаха телата им, докато слуагът си пробиваше път към двамата човеци, които, очевидно, бяха крайната му цел.

И това му изяде главата. Ноктите му се закачиха за дрехите на един оръженосец. Оплетоха се за не повече от секунда, но и това бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Слуагът се блъсна в стълбището и остана да лежи там замаян, неспособен дори да измени формата си. Двамата оръженосци дотичаха при него и започнаха да го омотават със завесата. Чудовището се съвзе и бързо започна да се превръща в змия. Но в това време бяха притичали и останалите оръженосци и започнаха енергично да го тъпчат. Скоро въздухът се изпълни с отвратителна смрад. Чудовището замря, издъхнало под обувките им.

В същия миг заслепяващата болка в главите на всички изчезна. Ранените се надигнаха, подпирайки се на своите другари. Този път Джъп поведе атаката срещу последното чудовище, което продължаваше да лежи по гръб на площадката. Той вдигна корниза и го стовари отгоре му с всичка сила, но металният край се плъзна по люспестата му кожа. Болката в главите им отново се възроди и пак бе приглушена от съвместните усилия на Серафейм и Санара.

— Как смеете да се изправяте срещу мен? — прогърмя в мозъците им гласът на слуага. Той отново размаха крайници, но и този път не успя да се претърколи на тясната площадка.

— Отдавна чаках този миг — отвърна Джъп и продължи да го налага безогледно.

Ала въпреки ударите слуагът започна да се изменя — този път в скорпион. Издължената му опашка се извъртя към Джъп и сигурно щеше да го убие, ако не се бе случило нещо непредвидено. Голямото жило премести центъра на тежестта на чудовището към долния край на туловището му. Слуагът започна да се хлъзга по стълбите и се наниза право на оръжието на Хаскеер. Металният прът премина през цялото му тяло. От отвора бликна тъмнокафеникава каша, която се стичаше надолу и бързо почерняваше.

Страк приседна на стъпалата и опря изнурено гръб на стената.

— Добра работа, момчета.

Орките се радваха, тупаха се ободряващо по раменете или просто се усмихваха, доволни от постигнатото.

— Не бързайте да празнувате — развали им удоволствието Серафейм. — Зазорява се, а все още ни чака път до подземията.

За да продължат, трябваше да прескочат трупа на убития слуаг, от който се разнасяше отвратително зловоние. Не беше никак лесно на тясното стълбище, но все пак се справиха и най-сетне се спуснаха в голямата зала, където ги бяха пленили предния ден.

Приклекнал зад парапета, Страк наблюдаваше десетина слуаги, които щъкаха напред-назад из залата. Целта на заниманията им му беше непонятна. Молеше се единствено да не тръгнат към мястото, където се бяха спотаили. Ала по някое време всички напуснаха залата и пътят пред орките беше свободен.

— Бързо! — прошепна им настойчиво Серафейм. — Оттук. — И той се втурна покрай стената. Насочиха се към друго стълбище в отсрещния край на залата и започнаха да се изкачват по него.