Стен Никълс - Орки

— Добре тогава — произнесе след време същият глас. — Ще ви оставим да живеете до утре.

— Но ако до здрач — добави друг глас, — не получим инструментумите, няма да напуснете живи това място.

— И ще проклинате всеки миг от съществуването си.

Слуагите ги подкараха нагоре по стълбището. Когато преминаваха покрай жената, тя неочаквано се сепна, сякаш се пробуди от сън, пристъпи мълчаливо между Койла и Страк и тръгна редом с тях нагоре.

Изкачването продължи дълго. Когато стигнаха горе, жената трепереше от изтощение. Без съмнение се намираха в най-високата кула, която бяха забелязали леденото поле. Тук бе далеч по-студено, отколкото в залата.

Тъкмо когато излизаха на горната площадка, единствената врата пред тях се разтвори. Страк забеляза, че тя няма нито дръжка, нито ключалка. Кой знае защо този факт се отпечата в съзнанието му, докато плъзгаше поглед към овалната стая зад вратата. Тя също бе озарена от златиста светлина, макар да не виждаше никакъв източник. Сякаш самият въздух сияеше. И тук стените бяха покрити с рисунки, повечето на огромни страшилища. Вкаменени изображения на демоните около тях. Дълги жълти завеси се спускаха от извития таван.

Слуагите се отдръпнаха настрани. Страк си пое въздух и поведе дружината вътре в помещението. Щом влязоха, жената рухна на пода под една от завесите.

Изведнъж вратата зад тях се затръшна. Болката, която ги измъчваше до този момент, изчезна. Джъп изтича обратно при вратата. Но още преди да успее да я докосне, преграда от светлина го отхвърли назад.

Алфрей коленичи до него.

— Има пулс, но е в безсъзнание. Ще се оправи… надявам се.

Те се разпръснаха, отмествайки завесите, с надеждата зад тях да открият друга врата. Нямаше нищо освен безкрайни рисунки. В края на краищата се отказаха и насядаха по пода. Жената не беше помръднала.

Треперейки от неестествения студ, Страк дръпна една завеса и се омота в нея като в шал. Някои от оръженосците последваха примера му.

— Ти знаеше, че оттук няма излизане, нали? — приближи се Страк към жената.

— Но се надявах вие да намерите изход — отвърна тя с тънкия си безплътен глас. — Сигурно искаш да узнаеш коя съм.

— И още как — рече Койла, която също приседна до тях.

— Не виждате ли, че и аз съм затворница като вас?

— Все още не си ми казала името си — рече Страк.

— Санара.

Необходими им бяха няколко секунди, преди да осъзнаят чутото.

— Сестрата на Дженеста?

— Да. Но не съдете за мен по нея. Не си приличаме.

— Да бе! — изсумтя Койла.

— Как бих могла да ви убедя?

— Не можеш — Койла се изправи.

— Ти не си като нея — обърна се Санара към Страк. — Усещам, че през теб протича земната сила, както беше с някогашните орки. При това дете няма и следа от нея.

— Гледай само да не чуе, че я наричаш дете — предупреди я Страк.

Тя сви изнемощяло рамене.

— Какво значение има? Утре по залез-слънце и тя ще е мъртва като всички вас. Нали не храниш илюзията, че слуагите ще ви пуснат да си вървите?

— Напротив — надявах се да го сторят.

— Мечтай си. Те виреят от болките и страданията на другите. Ще превърнат живота ви в безкрайна агония и пак няма да ви позволят да умрете, колкото и да ги умолявате. Вашият ужас е най-вкусната храна за тях.

— Казвам се Страк. Ако ще мрем заедно, поне да си знаем имената.

Вместо отговор тя махна с ръка.

— И тъй, кралице Санара — поде той след време, с надеждата да надзърне отвъд завесата на привидното й безразличие. — Как да те наричам — Ваше величество?

Тя поклати глава и той долови омаен аромат на рози от косите й.

— Не. Отдавна не са ме наричали така. Не и откакто човеците изядоха магията на моята земя.

— Твоята земя?

— Моята земя. Моето царство. — Тя се усмихна печално. — Дженеста държеше южните земи, Адпар — страната на ниядите. Така пожела да бъде нашата майка. Но сами виждате в какво се превърна моят дял — в ледена пустош. Цели градове останаха оковани под ледниците. Някога тази страна бе богата и плодородна, имаше гори и езера. Ала когато ледовете настъпиха, моите поданици избягаха. Малцината, които останаха, загинаха. Всичко започна малко след като се качих на трона. Защо да ги виня, че го сметнаха за моя грешка? Знаете ли какво е да те обвиняват за смъртта на цяла една страна? Можете ли да си представите болката, когато твоите най-близки приятели, любимите ти същества ти обръщат гръб и те изоставят? — Очите й се насълзиха. — Опитах се да се боря, но силите ми се оказаха недостатъчни. Този дворец е всичко, което остана от моята столица — Иллекс.