Стен Никълс - Орки

— Като знаеш толкова, върви и ти с него — нареди Страк.

Джъп избра двама оръженосци и заедно с Хаскеер потъна в бялата нощ. Останалите Върколаци се свиха отново под завивките. За да не заспят, взеха да обсъждат кой кога, как и защо бе построил този приказен дворец. Койла стигна до извода, че създателят на подобна красота неминуемо притежава благородна душа. Останалите обаче не бяха съгласни с нея.

Не след дълго чуха приглушени ругатни от другия край на двора. Страк отново подаде глава и съобщи на останалите:

— Връщат се. Да видим какво са открили. Ей! — провикна се той. — Намерихте ли нещо?

— И още как — отвърна Хаскеер. — Отзад има врата. Нямаше да я забележим, ако вътре не блещукаше светлина. Оставих оръженосците да я пазят. Ако не друго, там поне е по-завет.

Останалите се надигнаха, раздвижвайки с мъка вкочанените си тела. Загърнати в одеяла и леопардови кожи, те пресякоха двора като причудлива процесия от скитници. Двореца ги посрещна със зловеща тишина.

Водени от Хаскеер, те заобиколиха огромната сграда и се озоваха от задната й страна, където надвисналата ледена планина я бе обхванала в обятията си. Ала там, където сградата опираше в ледника, се виждаше огромна пукнатина, озарена от бледо, трепкащо сияние.

— Не смяташ ли, че е опасно? — попита Алфрей, припомняйки си как от ледника се бе отчупил огромен къс.

— Не е опасно само вкъщи — отвърна кисело Хаскеер. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, действай.

Щом се спуснаха в пукнатината, те дочуха равномерни удари и ругатни. Свърнаха зад ъгъла и спряха зад Гант и Лиффин, които пробиваха с мечовете си отвор в ледената стена, сковала входа. Скоро към тях се присъединиха и останалите орки. От тавана започна да се сипе дъжд от висулки.

— Спрете! — извика Страк, когато една остра като кама висулка едва не се заби в главата му. — Постъпвате необмислено. Така по-скоро ще си навредим, отколкото да пробием отвор. — Той извика Алфрей. — Остана ли ти още от онази течност?

— Може би. — Алфрей бръкна в торбата с лекарствата. — Даде ми я един лечител от клана на Кеппатаун. Предупреди ме, че става избухлива, като се смеси с вода.

— Точно каквото ни е нужно. Ей, вие там! Дръпнете се назад и оставете всичко, което може да се запали.

Върколаците започнаха да свалят раниците и торбите си. Заедно с няколко парцаливи дрехи, кутии за прахан и част от бинтовете на Алфрей, те образуваха купчина, която се издигаше до средата на масивната врата.

Алфрей изпразни отгоре съдържанието на стомничката, а Страк разтопи между дланите си малко сняг. Веднага щом го изсипа върху купчината от нея лумнаха пламъци. Скоро огънят се разгоря с пълна сила и цепнатината се изпълни с дим. Орките от предните редици започнаха да кашлят сподавено, докато тези отзад натискаха да се приближат до топлината на огъня. Настъпи блъсканица и суматоха.

Изведнъж над главите им надвисна огромен леден къс. Орките се втурнаха изплашени назад.

Леденият къс се отдели от вратата и се стовари с трясък на пода, вдигайки облак от ситен, снежен прашец. Когато шумът утихна, орките пристъпиха напред.

И замряха.

Върху стъклените врати бяха изрисувани листа, инкрустирани със златни нишки. През тях се прецеждаше мека светлина. Изработката им бе толкова майсторска, че изглеждаха изпъкнали, ала когато Страк протегна ръка, докосна само гладко стъкло.

В мига, когато пръстите му опряха във вратата, тя се разтвори. Завладени от благоговение, орките пристъпиха внимателно прага. Сетне спряха смълчани и се огледаха. Намираха се във вътрешността на просторна зала, чиито сводести стени се издигаха толкова високо, че подпорите на тавана изглеждаха миниатюрни. Към залата се отваряха множество врати, извиваха се и няколко мраморни стълбища. Всеки сантиметър от двореца бе изкусно резбован, но гъстите сенки им пречеха да различават рисунките. Ухаеше на есен.

Джъп пристъпи бавно напред. Дори тихите му стъпки отекнаха надалеч.

— Не ми харесва това място — прошепна Койла.

Думите й прокънтяха оглушително.

Страк се извърна, споходен от странното усещане, че някой ги наблюдава. Но наоколо нямаше жива душа. Той продължи към вътрешността на двореца и когато подмина центъра на залата, забеляза нещо някъде по средата на централното стълбище.

Беше жена, облечена в бяло.

Беше подпряла ръка на парапета. Черната й коса я обгръщаше като наметало — дребна фигура на фона на огромния дворец.

— Коя… — Той се покашля. — Коя сте вие?