Стен Никълс - Орки

— Но защо Дженеста не ти помогна?

Тя се разсмя натъжено.

— Не зная доколко познавате сестра ми, но тя не помага никому освен на себе си. Тъкмо по тази причина майка ми я отпрати надалеч. Не е идвала в царството ми от много поколения насам.

— Коя е майка ти?

— Вермеграм.

— Прочутата магьосница? Онази същата Вермеграм от древните времена?

Санара въздъхна и кимна.

— Значи в жилите ти не тече само човешка кръв.

— Така е, също както и при моите сестри. Но Вермеграм умря преди много зими. А когато издъхна Адпар — по волята на Дженеста — аз бях там и ви наблюдавах.

— Откъде знаеш, че и ние сме били при смъртното й ложе?

— Отдавна те държа под око, Страк — отвърна тя и му хвърли загадъчен поглед. Ала въпреки въпросите му отказа да разговаря повече на тази тема.

Страк потъна в мрачно мълчание. След известно време обаче реши да смени темата:

— И как стана така, че допусна слуагите в двореца?

— Какъв странен въпрос! Нима можех да им попреча?

Страк не знаеше какво да отвърне.

— Откъде се взеха? Защо са тук?

Някогашната кралица въздъхна отново, изтегна се на пода и подпря главата си с ръка. Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.

— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…

— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.

— И тогава ще ме разменят за тях.

— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?

Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.

— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.

— За какво? Какво ще направят с тях?

— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.

Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.

— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?

Санара отметна косата си назад.

— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.

Върколаците я гледаха объркани.

— В пространството — добави тя. — И времето.

— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.

— Предполагам, щом не сте дошли сами.

— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?

Кралицата кимна.

— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?

Санара поклати глава.

— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.

— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.

— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.

Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.

— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!

Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.

Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.

Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.

Това беше Серафейм.

Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.

Ала изненадата им по нищо не можеше да се сравнява с тази на Санара. Тя пребледня още повече, ако това въобще беше възможно и вдигна ръка към шията си. След това се надигна, пристъпи напред и падна в прегръдките на новодошлия.

Серафейм трябваше да протегне ръце, за да я улови. Той я подхвана през кръста, а тя положи глава на рамото му. Само след секунда обаче се изправи, сякаш засрамена от това, че бе позволила да прояви слабост пред тях.

— Мислех, че отдавна си мъртъв — рече му тя.