Стен Никълс - Орки

Останалите котки продължиха да обикалят орките, като следяха бдително движенията им. После и четирите се нахвърлиха едновременно върху тях. Страк се подпря на коляно и вдигна меч пред себе си. Той изчака един от леопардите да се приближи и замахна рязко. Наточеното като бръснач острие се заби право в корема на чудовището и оттам се изсипаха разкъсани черва, от които се разнесе отвратително зловоние. Водачът на глутницата се просна върху разкъсания си корем и остана да лежи безпомощно. Страк едва сега намери време да изтрие насълзените си очи.

Пое си дъх, но се закашля от дима.

Застанал от наветрената страна, Алфрей бе в по-изгодна позиция спрямо огъня.

— Благодаря, Страк — рече той.

— Можеш ли да го направиш отново?

Алфрей разклати стомната. Чу се плискане.

— Има за още веднъж или два пъти.

— Да тръгваме тогава.

Без да има представа, че двамата се приближават към дружината, Койла издърпа меча от ръката на един от оръженосците и се насочи към най-близкия леопард. Стовари меча върху гърба му, острието се заби дълбоко. Чудовището продължаваше да драпа с предните си крака и трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че задните му са парализирани. Койла се приближи отзад и го съсече през врата. Върху снега се образува огромно алено петно.

Оставаха само два леопарда. Докато Алфрей и Страк се приближаваха, знахарят отново прибягна до номера с горящия бинт. Така прогониха още един леопард, но на дъното на стомната бяха останали само няколко капки.

Последното чудовище изпадна в паника при вида на горящия си събрат. Отскочи назад, без да се оглежда, и се наниза право на меча на Страк с такава сила, че острието се заби в гърдите му до дръжката. Животът бързо гаснеше в изумрудените му очи.

При падането си чудовището бе изтръгнало меча от ръката на Страк. Капитанът на Върколаците изруга и посегна към камата на пояса си. Но не беше необходимо — леопардът бе мъртъв. Страк приседна уморено върху огромното туловище и промълви:

— Одерете го и му вземете кожата. Може да ни потрябва.

Светлината постепенно намаляваше. Снеговалежът спря също така неочаквано, както бе започнал, и в тъмното небе заблещукаха звезди, които се отразяваха върху ледената покривка. Когато луната изгря, тя освети и дружината, кретаща уморено назад към ледника. Сиянието й едва стигаше, за да се ориентират в нощта.

— Видяхте ли? — провикна се по някое време Джъп и закова. — Нали ви казах, че имаше светлина!

Пред тях се издигаше гигантски замък от лед.

Докато се приближаваха, те неусетно забавиха крачка, изпълнени със страхопочитание.

Дворецът бе огромен, стройните му кули се издигаха високо и сияеха на лунната светлина. Белотата му караше ледника отзад да изглежда мръсен. Фасадата му се опираше на изящни арки. Статуи се спотайваха в тъмните ниши, неразличими заради плътния слой замръзнал сняг по тях.

Може би щяха да го вземат за призрачно видение, ако не бяха светлинките, които мъждукаха в прозорците на кулите му.

— На дневна светлина сигурно нямаше да го забележим — подхвърли Койла, вдигнала смаяно глава.

— Но след като го намерихме, не е зле да влезем вътре — предложи Джъп. — От този вятър ми измръзнаха топките.

Водени от Джъп, Върколаците се отправиха към двореца. Изглежда никой не го охраняваше. Огромните му врати зееха широко отворени. Орките минаха през тях. Чувстваха се нищожни пред исполинските им размери.

В средата на двора имаше замръзнал фонтан. Преспи обгръщаха дръвчетата около него.

— Бил е наистина великолепен, преди да го погълне ледът — прошепна Койла.

— И още как! — кимна Хаскеер. — Преди да се появят човеците и да оплескат всичко. Ей, някой знае ли как се влиза вътре?

Останалите поклатиха глави. Джъп обикаляше покрай стените и се вглеждаше внимателно, но засега не бе видял никаква врата.

— Ехей! — продължи да вика Хаскеер. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.

Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.

Отвън бушуваше виелица.

Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.

Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.