Стен Никълс - Орки

Дъното на кесията се разтвори. Страк гледаше как звездите изпадат отвътре. Протегна ръка и се хвърли напред. Но закъсня. Пръстите му докоснаха четирите съединени звезди и ги запратиха още по-нататък между дърветата.

Докато пантеонистите се приближаваха отдолу с бойни крясъци, Страк не можеше да свали очи от петата звезда, която тупна на мъхестата земя и отскочи като топка.

Нито той, нито някой от орките беше забелязал мократа фигура, която наблюдаваше сцената от покрайнините на горичката.

Страк отново посегна, този път за да улови самотната звезда, но тя се удари в пръстите му и се търколи към останалите четири. Страк разтвори ръце, загреба звездите и ги притисна към гърдите си.

По-скоро почувства, отколкото ги чу да се съчленяват. Мозайката се бе подредила.

И тогава светът се завъртя пред очите му.

Непрогледен мрак.

Усещане за хапещ студ и странно мравучкане в корема, сякаш летеше през пространството. В главата му шумеше и не чуваше нищо. Протегна ръка, но нямаше за какво да се улови наоколо.

И тогава изведнъж се приземи.

Претърколи се напред и ръцете му се заровиха в нещо студено и ослепително бяло. Шокът от удара го накара да се свести.

Сняг.

Сняг и заслепяваща светлина там, където допреди малко бе тъмна нощ. Ниско над хоризонта висеше безцветно светило, което може би беше слънцето.

Завладя го паника.

Извика, но не чу гласа си. За миг помисли, че е оглушал. След това звукът се върна, десетократно усилен. В лицето го блъсна арктичен вятър, който сякаш се опитваше да разкъса дрехите му. Страк присви очи и се озърна. Едва успя да различи наблизо приведените фигури на другите Върколаци.

Той се надигна и този път вятърът го удари с цялата си сила. Разтвори пръсти и установи, че все още стиска петте съединени звезди. След това пристъпи неуверено към Джъп и Койла, които тъкмо се изправяха на крака.

— Къде сме? — запитаха и двамата, оглеждайки се изумено. — Къде са другите?

Скоро и останалите членове на дружината се скупчиха около тях. Всички слязоха в една вдлъбнатина, където вятърът не се усещаше толкова. Лицата им вече бяха покрити с бързо вледеняващ се сняг.

— Какво става, по дяволите! — провикна се Хаскеер.

— Предполагам, че сме върху ледниците — Страк тракаше със зъби от студ.

— Какво? Как?

— Да оставим тези философски спорове — намеси се Койла. — Въпросът сега е как да не замръзнем от студ.

Неколцина от орките бяха успели да си вземат завивките и раниците, когато бяха побягнали от долчинката. Но повечето, между които Страк и Койла, нямаха никакви допълнителни дрехи.

— Джъп — едва успя да произнесе Страк, с мъка помръдваше устните си. — Защо не се покатериш на някое високо място? Опитай се да се ориентираш къде сме.

— Разбрано, капитане! — джуджето скочи и изчезна сред виелицата.

Притиснати един до друг, за да запазят топлината на телата си, останалите орки се опитваха да осмислят случилото се и да намерят някакво рационално обяснение.

— Всичко е заради проклетите звезди — повтори отново Койла.

— Да, но ни спасиха от сигурна смърт — посочи разумно Алфрей.

— Да бе и вместо това ще загинем от студ — тросна се огорчено Хаскеер. — Да знаехме поне къде сме.

— Някъде върху северното ледено поле — отвърна Страк. — Слънцето е почти на юг от нас, само дето не знаем дали е сутрин, или вечер.

Той посегна с вкочанени пръсти към кесията, сетне си спомни, че Койла я беше разсякла. Беше пъхнал машинално звездите в палтото си. Едва сега забеляза, че ръкавиците му бяха затъкнати в колана.

— Скоро ще узнаем отговора — подхвърли Алфрей. — Ако доживеем де. — Изведнъж го споходи друга мрачна мисъл. — Ами ако това е дело на Дженеста? Тя обича да прави такива номера.

— Не — поклати решително глава Койла. — Ако беше тя, щеше да ни отведе при себе си, а не да ни захвърли тук. Нали иска да ни залови живи и да докопа звездите.

— Както и да е — поклати глава Страк. — После ще умуваме. Сега да видим с какви припаси разполагаме.

След кратко тършуване из джобовете и раниците установиха, че разполагат с малко изсушено месо, няколко комата хляб и две манерки с алкохол. Твърде малко за двайсет и четири изгладнели орки. Опитвайки се да прикрие разочарованието си, Страк посочи един от оръженосците, който се бе увил с одеяло.

— Калтмон, иди да провериш къде се запиля Джъп.

Оръженосецът се надигна неохотно и задрапа нагоре по заледения хълм. Ала малко след това се появи отново, следван по петите от джуджето.