Стен Никълс - Орки

Неловката тишина продължаваше.

Релстон изгуби търпение. Беше застигнал отряда на жрицата преди няколко часа, заедно с още конници. Най-малко стотина души бяха обкръжили дружината на Върколаците. Напрежението във въздуха бе осезаемо. Релстон скочи от коня и се приближи към Джъп и Хаскеер.

— Знаех си, че не биваше да спираме — прошепна в храстите Страк.

— Интересно какво ще направи Релстон? — отвърна му шепнешком Койла.

— По-добре да не чакаме развоя на събитията — заяви решително Страк. — Ела. Ако искаха да убиват някого, досега щяха да са започнали. Да идем и да си поговорим с тях, преди Релстон да е изгубил самообладание.

Двамата се промъкнаха през надвисналите клони на храстите. Криста първа ги забеляза.

— Вие ми направихте две услуги — произнесе тя с глас, от който повяваше хлад. — Сега аз ще ви отвърна с една. Дайте ми инструментума и няма да бъдете наказани за кражбата.

— Ами ако ни трябват? — попита Страк и мигом съжали, задето се бе изпуснал.

— Да ви трябват? — не пропусна да забележи грешката му Криста. — Имате повече от един?

— Затова искахме и вашия, не разбирате ли?

— Не разбирам — отвърна Релстон, пристъпи напред и се втренчи в очите на Страк. — Щом си имате свои, защо ви трябваше да вземате и нашия? Върнете го веднага. — Мечът му опря в шията на капитана. — Знаех си, че не бива да ви се доверяваме. Оркски боклуци.

— Успокой се! — скастри го Криста. Приближи се, застана между двамата и внимателно отмести острието на главнокомандващия. — Сигурна съм, че ще намерим мирно решение на проблема.

— Аз пък не съм — изръмжа в отговор Релстон, който очевидно едва сдържаше гнева си.

От всички страни се чуваше характерният звън на изваждани от ножниците оръжия. Кръгът около Върколаците започна да се стеснява.

— Не ставай глупак, Страк — продължи с яден тон Релстон. — Нямате шансове срещу нас. Ние сме много повече. Предай ми реликвата, или ще те накарам на сила.

— Ами? — подскочи обидено Хаскеер. — Ти и тази жалка сбирщина?

— Кого наричаш сбирщина, куха тикво? — попита едър мъжага зад него. Някой бутна рязко един оръженосец и той извика. Други оръженосци се нахвърлиха върху нападателя. Изведнъж настъпи суматоха.

— Стига! — извика Криста. — Престанете!

— Успокойте се! — обърна се Страк към орките, усещайки, че ситуацията излиза от контрол. Остър звън на мечове почти заглуши думите му. — Вие ни познавате добре! — обърна се той към Релстон. — Воювахме редом с вас. Наистина ли смятате, че можете да мерите сили с нас?

Релстон изруга и си спечели свъсен поглед от Върховната жрица. Това го накара да поомекне.

— Назад, момчета! — извика той. — Добре… ще им позволим да си вървят.

— Приберете оръжията! — нареди Страк на Върколаците и заотстъпва към храсталаците.

Почти всички бяха изчезнали под прикритието на нощта, когато един от войниците на Релстон внезапно извика:

— Не бива да им позволяваме да се измъкнат! Дръжте ги!

Изведнъж настъпи неописуем хаос.

— Убивайте само в краен случай! — викна Страк.

Не можеха да стигнат конете, които бяха останали от другата страна на конния отряд от Гривеста гледка.

— Да изчезваме! — нареди Страк.

Той се шмугна в храсталаците и побягна, като се стараеше да не стъпва върху изгнили клони. Имаха късмет, че земята беше подгизнала, дебелият слой размекнати листа поглъщаше шума от стъпките им. Напрегнал сетивата си до краен предел, той едва успяваше да следва дружината.

Не след дълго излезе на открита поляна и в бледата светлина на приближаващата се зора успя да различи стъпки в калта, които водеха по склона на отсрещното хълмче. Страк хукна нагоре, прехвърли билото на хълма и се озова в още една горичка, сред която се бяха спрели и останалите Върколаци.

— Тук трябва да сме в безопасност поне за известно време — рече запъхтяно той.

— Брей, тъй ли смяташ? — изръмжа Хаскеер от сенките до него. — Вземи първо се поогледай.

Отвъд горичката се простираше Калипарския залив, който ги обграждаше от три страни. Бяха се скрили на неголям полуостров и войните на Релстон пресичаха дерето, което ги делеше от голямата земя.

— Какво ще правим? — попита с истерични нотки в гласа Хаскеер. — Ще плуваме?

— Защо не изпиеш целия залив с голямата си уста? — сопна му се Джъп.

Оркът и джуджето се измериха с гневни погледи. Койла също си изпусна нервите.

— Ти и твоите проклети звезди сте виновни за всичко! — кресна тя и сряза с ножа си висящата на колана му кесия.