Стен Никълс - Орки

Недалеч встрани от тях пешаците на Релстон вече се построяваха в боен ред. Отпред бяха мечоносците, а непосредствено зад тях — войници с дълги копия. Най-отзад лъщяха остриетата на късите дротици. По команда пешаците пристъпиха напред и се нахвърлиха върху редиците на унистите. Чу се звън на щитове, викове и писъците на ранените. Страк и Койла си размениха развълнувани усмивки.

Между оркската кавалерия и редовете на унистите имаше само стотина стъпки. Петдесет… двадесет… десет…

Право пред тях екнаха изплашени викове, придружени от сатанински смях. Те вдигнаха объркано глави и се сепнаха.

Дузина крилати създания се показаха от прашния облак, кръжейки ниско над втрещените от ужас унисти. Лъконосците на Хоброу така и не разбраха какво ги напада. Харпиите се спуснаха над тях, вдигнаха мятащите се тела във въздуха и ги запокитиха от високо върху техните другари. Кървав дъжд се посипа над редиците и изпотъпканата земя.

Само шепа лъконосци разбраха какво става. Заварени неподготвени, те пратиха по няколко стрели нагоре, но в бързината не успяха да се прицелят и предизвикаха допълнителна паника сред унистите, върху които се посипаха стрелите.

Беше твърде късно да се спре набралата инерция атака. Страк зърна едно ококорено момче и миг след това конят му го прегази и отхвърли настрани. А след това всичко се сля в несекващ ритъм от удари, контраудари и финтове.

Сега, след като орките бяха осъществили пробив в отбраната на унистите, отрядът на Релстон встъпи в бой. Войниците на Хоброу започнаха да се скупчват на разпокъсани групи, принудени да се бият за живота си. От време на време от небето се стрелваше по някоя харпия, избрала предварително своята жертва, за да я разкъса в миг пред погледите на ужасените й другари. Краят беше неизбежен.

— Това е като да преследваш риба в каца! — провикна се Хаскеер, размахвайки окървавеното си острие.

— Тъй де — подкрепи го задъхано Джъп. — Почти ми е неудобно да ги трепя.

В другия край на бойното поле Дженеста бе завладяна от необуздан гняв. Само благодарение на отчаяната намеса на нейните лични телохранители, тя се бе измъкнала невредима изпод прекатурената колесница.

— Направи нещо! — крещеше тя на Мерсадион, докато се изправяше на крака.

— Веднага, милейди — отвърна генералът и изтича за друга колесница. Застигна една, скочи в нея, улови втрещения колесничар за рамото и го запокити в тревата. Отзад препускаше друга колесница и генералът знаеше, че нещастникът най-вероятно ще завърши дните си под колелетата й или ще бъде насечен от стърчащите отстрани остриета. Но сега това нямаше значение. Мерсадион изви рязко и закова колесницата пред Дженеста. Тя го изтика, без да промълви нито думичка, метна се вътре, размаха камшик и отново се понесе право срещу противниковите редици. Миризмата на кръв караше ноздрите й да потръпват развълнувано и засилваше глада й. Тя се насочи към един отвор в линията от копиеносци и нахлу през него, следвана от своите телохранители.

Но изведнъж дръпна поводите. Хрумна й, че не е добре да се отдалечава прекалено от своята армия. Колесницата спря и в този миг Дженеста ококори очи от изненада.

За един кратък миг внезапно подухналият ветрец бе прогонил димната завеса. Стана ясно като в слънчев ден и тя различи в подножието на хълмовете малка армия, която току-що се бе изнизала през вратите на селището и се насочваше към тила на унистите.

Но не това я впечатли.

В армията имаше орки.

От една страна това не означаваше нищо. В края на краищата тя също имаше орки, а други бяха разпилени из всички краища на Марас-Дантия. Но от друга страна, би могло да означава и много — например, че е открила ренегатите, които така упорито издирваше. Тя се засмя, предвкусвайки удоволствието. Фините люспи по кожата й заблестяха на слънцето.

В мелето пред северната врата на Гривеста гледка една неголяма група унисти се държаха до последно, твърдо решени да вземат със себе си в отвъдното колкото се може повече противници.

Изнурен до смърт, Страк спря да си поеме дъх. Беше плувнал в пот въпреки студа, който едва сега започна да усеща. За щастие харпиите си бяха тръгнали — или може би бяха свалени от стрелците на противника, както и да е, важното бе, че ги нямаше. Появата им го бе обезпокоила. Доколкото му бе известно, не бяха нападнали нито един от войниците от гарнизона на селището. Интересно как ги различаваха от унистите? И като стана въпрос за това — откъде се бе взела тази пантеонистка армия?