Стен Никълс - Орки

Беше се подпрял с изранени длани на грубо рендосаната стена на каруцата, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в дланите му. Не помнеше кога и къде бе изгубил меча си, сигурно при един от многобройните сблъсъци с диваците. Бе останал без оръжие.

Зърна двама орки да се прокрадват през лагера. Носеха униформите на Великата Блудница. Кимбал се огледа трескаво, дръпна едно платнище, просна се в калта и се покри с него. Може би нямаше да го забележат и щяха да отминат нататък.

Опита се да задържи дъха си, усещаше как сърцето блъска като лудо в гърдите му. Дали щяха да го чуят? Вече бе ясно, че с нещо е предизвикал гнева на Господа и Той го е изоставил. Но нали винаги се бе старал да изпълнява Божията воля? Нали Го бе обсипвал с безпределната си вярност и обич?

Изглежда не бе достатъчно.

Внезапно платнището над главата му бе дръпнато рязко. Двамата главорези се надвесиха над него. Той примигна изплашено на светлината и зашепна:

— Мили Боже, спаси ме от тези езичници, които искат да посегнат на верния ти…

Един от орките го зашлеви небрежно през лицето и Хоброу млъкна изплашен. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че още е жив. Чу другия да казва:

— Пфу! Едва не настъпихме това лайно.

— Чудя се дали има нещо ценно? — попита първият.

Другият зарови в багажа, изпаднал от преобърнатия фургон.

— Само боклуци. — Оркът вдигна Светата книга и я запрати надалеч.

— Не говори така! — провикна се Хоброу и се надигна на лакът. По-ниският го зашлеви отново и сцепи устната му.

— Млъквай, тъпако! Никой не те е питал.

— Хайде да му отрежем езика — предложи другият. — Ще се посмеем малко!

Хоброу преглътна и понечи да се надигне. Ала краката не го слушаха и той изпълзя безпомощно под фургона.

Високият орк пристъпи от другата страна, наведе се и го сграбчи за яката. Хоброу се сви, опитвайки се да се прикрие под провисналите дъски. Но другият орк го подпря отзад с острието на секирата си.

— Стига сме си играли на криеница, грознико.

— Пуснете ме! — развика се Хоброу. — Аз съм Божи служител! Не можете да ми причинявате зло. — Гласът му изтъня до едва доловим писък. — Моля ви, не ме измъчвайте!

Дебелият го сграбчи грубо за косата и го изправи на крака. След това го разтърси като парцалена кукла.

— Хе-хе, погледни го само — посочи той. — Подмокрил се е.

Едва сега Хоброу почувства неприятен хлад между краката му. Затвори очи, унизен и смазан до крайност. Оркът го бутна настрани. Хоброу се спъна и се удари в колелото на фургона.

— Как мислиш, Хракаш, има ли смисъл да го водим при кралицата?

Високият огледа с нескрито презрение Божия служител.

— Ами! Тоз не може да е някой важен. У него няма достойнство и за червей.

Пламнал от срам, Кимбал Хоброу така и не почувства острието на ножа, който се заби в сърцето му.

С настъпването на мрака войските на Дженеста започнаха да се прибират в лагера. Над бойното поле се възцари неестествена тишина. Сред тъмнината се движеха сенки — оцелели унисти се прокрадваха към билото на хълма. Страк не знаеше, че Милост Хоброу е с тях. В момента го занимаваха други мисли.

— Най-добре да вземем последната звезда и да се махаме — реши той. — Онази там беше Дженеста. Не искам да съм близо до нея, когато настъпи утрото.

— Защо ли ни помага? — зачуди се Джъп.

— Не ни помага. Просто иска да махне от пътя си унистите. Тръгнала е да гони нас. Койла? С мен ли си?

— Разбира се, че съм с теб! — тя се поколеба, защото Алфрей бе положил ръка на рамото й. — Само че… струва ми се, че не бива да постъпваме така с нашите съюзници. И без това не можем да се похвалим с много приятели, нали?

— Те са ни длъжници — обади се Хаскеер. — Мисли за това като за награда.

— Очарователно — засмя се Койла. — Значи сега ще трябва да обера храма на нашите съюзници.

Край тях преминаваха изнурени конници, които бързаха да се приберат в селището.

— Вижте — рече Страк. — Тези хора нямат никакви шансове. Какво мислите ще направи Дженеста с техния магичен гейзер утре сутрин, когато се изправи пред стените с цялото си могъщество?

Този път те като че ли се замислиха. Обърнаха се и поеха надолу към Гривеста гледка.

Алфрей дръпна Страк за ръкава.

— Ти… видя ли онзи човек, Серафейм, по време на битката?

Страк се поколеба.

— Не съм сигурен. Стори ми се, че го зърнах, но…

— И двамата дърдорите глупости — прекъсна ги Хаскеер. — Защо му е на този словоплетец да си пъха гагата в боя? Забравете това и да се прибираме. Хайде да видим колко са ни благодарни онези хора там.